Лоренс Даррелл - Балтазар

— Трябва да махнем от него тези дрехи — изсъска той и взе да удря наляво и надясно с бастуна си, за да изгони всички полицаи в коридора, и накрая в килията останахме само ние двамата.

— Добре — казах аз и докато Нимрод стоеше с плувнало в пот и извърнато на една страна лице, свалих дрехите от трупа. Не беше приятна работа, но сега поне старият окаяник си лежеше «гол като псалм», както казват гърците. Така завърши действие първо. Попихме мокрите си чела. В малката килия беше като в пещ.

— Трябва някак да го нагласим с униформа — обади се Нимрод, който беше на ръба на истерията. — И то още преди да е дошъл Кийтс да души наоколо. Слушай какво, дай да отидем до апартамента му и да вземем униформата. Аз знам къде живее.

Заключихме старчето в килията: счупеното му стъклено око ни изгледа с упрек и тъга, сякаш сме го изоставили в неопитните ръце на любител препаратор. Скочихме в колата и препуснахме през доковете към улица «Татуиг». Докато се возехме, Нимрод реши да прегледа съдържанието на малката кокетна чантичка от изкуствена кожа, с която негодникът се бе наконтил, преди да попадне във водовъртежа на последното си среднощно приключение. В нея намери две монети, малък католически требник, шофьорска книжка и пачка старомодни листчета от оризова хартия (те като че ли вече изчезнаха), приличащи на онези, с които се свиват цигари. И това беше всичко.

— Проклетият му глупак — повтаряше Нимрод през цялото ни пътуване. — Проклетият му стар глупак.

В квартирата на стареца всичко беше обърнато с краката нагоре. Изглежда, по някакви неведоми пътища съседите му бяха разбрали за смъртта. Поне аз така реших. Всички врати на стаите бяха изкъртени, шкафовете — претършувани и оплячкосани. В нещо като тоалетна имаше цяла вана, пълна с някаква мътилка, която миришеше на арак, и от която очевидно съседите бяха точили на воля, тъй като навсякъде по пода се виждаха мокри отпечатъци от ходила, а по стените — от ръце. Площадката пред апартамента беше прогизнала. В двора един боаб танцуваше и си и пееше — съвсем необичайна гледка. Истината е, че в целия квартал се вихреше разгулно, просташко веселие. Имаше нещо зловещо в това. Въпреки че повечето неща от апартамента на Скоби бяха откраднати, униформата му висеше непокътната на безопасно място зад вратата. Грабнахме я и в същия миг откъм ъгъла на стаята ни стресна крясъкът на голям зелен папагал в клетка, който се обади с глас, съвършена имитация, според Нимрод, на гласа на Скоби:

Виждаше се, че и птицата е пияна. Гласът й проехтя така странно в празната тъжна стая. (Не съм разказвал това на Клия от страх да не я разстроя, защото и тя много обичаше Скоби.)

И така, върнахме се в полицейския участък с униформата. Имахме късмет, че Кийтс още не беше пристигнал. Отново се заключихме в килията, където едва се дишаше. Тялото се вкочанясваше толкова бързо, че нямаше начин да му облека куртката, без да му счупя ръцете, които, Бог ми е свидетел, бяха толкова тънки и крехки, та биха се прекършили като стръкчета целина, или поне така ми се струваше; затова само я наметнах отгоре му. С панталоните беше по-лесно. Нимрод се опита да ми помогне, но се сгърчи в силен пристъп на гадене, уедини се в единия ъгъл и спря да повръща чак като приключих. Той изглеждаше доста разстроен от случката и не преставаше да повтаря под носа си:

— Клетият стар негодник. — Ала двамата свършихме добра работа и скандалът, от който се страхуваше, се размина. Едва бяхме привели Скоби в приличен вид, когато колата на «Глоуб» изтрещя отвън и Кийтс нахлу в полицейския участък.

Ако ще използваш този мой разказ, не забравяй да добавиш, че през следващите няколко дни бяха регистрирани два смъртни случая и около двайсет остри отравяния с арак в района около улица «Татуиг», тоест може да се каже, че Скоби бе оставил следа след себе си в този квартал. Опитахме се да направим лабораторен анализ на отварата, но след няколко несполучливи опита правителственият химик вдигна ръце и се отказа. Кой знае какво е замисляло старчето.

Въпреки всичко обаче погребението му мина при голям успех (беше погребан с всички почести, полагащи се на полицай, загинал при изпълнение на служебния си дълг) и може да се каже, че цяла Александрия се извървя покрай ковчега му. Имаше много араби — негови съседи. Рядко се случва да чуеш мюсюлмански вой край християнски гроб и флотският католически капелан отец Пол доста се раздразни, освен това с право се опасяваше, че под въздействието на домашния арак тези хора могат да извикат погрешка сатанинските духове на Иблис — знае ли човек? Не липсваха и много от онези очарователни небрежности, които са толкова типични за тукашния живот (гробът се оказа прекалено малък, после пък, насред разширяването му, гробарите прекъснаха работа, да се пазарят за още пари, конете от каретата на гръцкия консул се подплашиха и го хвърлиха в един храст и т.н., и т.н.). Мисля, че всичко това ти го бях описал в едно писмо. Но то е съвсем в стила на Скоби — точно онова, което би желал: да лежи покрит със слава, докато духовата музика на полицията свири в негова чест — нищо че звучеше фалшиво и провлачено като египетска песен. Но речите, сълзите! Знаеш как хората се разнежват на такива места. Човек ще помисли, че е бил светец. Ала на мен все ми е пред очите тялото на онази старица, която заварихме в полицейската килия!