Лоренс Даррелл - Балтазар

За да стигне до двора на дърводелеца, в който бе оставил коня си, трябваше да прекоси източния край на панаирната площ, където въпреки късния час беше шумно, особено край детските люлки, оттам долиташе глъч, а и светлините още блещукаха. Това бе часът на проститутките — черни, бронзови и лимоненожълти, неразкаяли се търсачки на пари и мъжки тела; плътта им бе всякаква — с цвят на слонова кост, на злато или абанос. Суданки с морави венци и тъмносини езици. Восъчнобледи египтянки. Златокоси, синеоки черкезки. Черни като земята негърки с острия мирис на горски пушек. Истинско разнообразие на плътта — стара, набръчкана върху костите кожа или пък неутолената плът на млади момчета и жени, олюляващи се бедра, тръпнещи от желания, които могат да се изобразят на хартия, да се изваят с четка или глина, но никакво подражание, никакъв заместител не е в състояние да засити жадната им тръпка, копнееща за жива страст. Тези мераци на страстта, те идват от гъстите дебри на човешкия ум; диви, далечни прадеди говорят чрез тях. Сладострастието е вкоренено дълбоко в яйцето и пологът му е ниско под нивото на душата.

Душната и лекомислена александрийска нощ пламтеше като факел, пареше босите ходила и пълзеше нагоре, за да стопли непоправимите сърца и умове. Насред цялата тази лудост и красота Наруз се почувства като понесен на криле, щастлив като плаваща по реката лилия, макар че отново потъна дълбоко в тишината на собствените си мисли и се упъти натам, където архетиповете на тези прекрасни образи го очакваха.

И точно тогава стана безучастен свидетел на сценка, която се разигра набързо пред очите му — сценка, чието значение не схвана и която всъщност се отнасяше до човек, когото никога не беше виждал и никога нямаше да срещне — освен по страниците на това писание: Скоби.

Дочу, че там, където се намираха павилионите за обрязване, нещо става. Крехките платнени и хартиени стени с яркоцветната си иконография трепереха и се поклащаха, гласове се караха и пищяха, а чифт подковани ботуши прогърмяха по временно поставените дъсчени пътеки; после мъждукащите фенери осветиха възрастен мъж, който държеше увито в одеяло дете. Самият той бе облечен в униформата на египетската полиция, олюляваше се под тежестта, която носеше, и тънките му, покрити с гетри подколенници трепереха от слабост, докато тичаше. Преследваше го тълпа от араби, които се бяха разгорещили, кряскаха и ръмжаха като зли, но страхливи псета. Множеството се пръсна и препречи пътя на Наруз. Старецът в униформата викаше с изнемощял глас, ала от врявата не можеше да се чуе какво казва; залитайки, прекоси шосето и влезе в една стара кола, която го чакаше. Потегли веднага с неравен старт, изпроводен от мощна канонада камъни и ругатни. И това бе всичко.

Докато Наруз наблюдаваше с любопитство разигралата се пред очите му сценка, встрани, откъм сянката се обади глас, чиято сладост и дълбочина можеха да принадлежат само на един човек: Клия. Прималя му — шумно и болезнено си пое въздух и хвана ръцете си в един отдавна забравен жест на детинска свенливост. Гласът бе на жена, която обичаше, но той идваше от ужасен женски силует, приседнал в полусянката — надиплената от мазнини, угоена плът на мюсюлманка, която седеше на трикрако столче със свалено фередже пред собствената си кабина. Когато се обади, дъвчеше сусамено хлебче и имаше вид на огромна тлъста гъсеница, която хрупа маруля — ала в същото време говореше с истинския глас на Клия!

Наруз веднага се приближи и я приласка.

— О, майчице, говори ми. — И още веднъж чу тези съвършено аранжирани тонове да му нашепват нежности. Смирените й, гальовни думи бързо го прикоткаха да влезе в малката й камера за мъчения. (Същинска Петесухос, богинята крокодил.)

Сляп за всичко друго, омагьосан от музикалния й глас, той я последва като роб, застана в сумрака на стаята със затворени очи, с ръце върху едрите й поклащащи се гърди — сякаш се канеше на една глътка да изпие тези бавно и сладостно капещи от устата й любовни думи. Трескаво потърси устните й, нейните ухаещи на сусам устни, сякаш от дъха им щеше да изсмуче лика на Клия. Потрепери от възбуда — онова пагубно усещане, което изпитва човек, когато се кани да оскверни свято място, най-често подтикван от непреодолимо желание за разврат, който обаче в този миг прорязва ума му като мълния, примамва го със собствената си ужасна красота. (В любовта Афродита благославя всевъзможни сливания на ума и тялото.)