Лоренс Даррелл - Балтазар

Мисълта, че няма от какво да се бои, щом Магзуб вече не е „в своя час“, обсеби Наруз, но вместо да го зарадва, по-скоро го натъжи — тъгата на оправдателното извинение. Защото Наруз знаеше, че този мъж носи в себе си божествената искра, както неимоверната сила на своята вяра, която прикриваше с лудост. Очите му се навлажниха и той пусна брадата на светеца, после гальовно разроши сплъстената му коса и отново прошепна с разнежен до сълзи глас:

— О, ти, дето си възлюбен от Пророка! О ти, мъдрий и възлюбений — повтаряше, сякаш милваше животно, — като че Магзуб се бе преобразил в любимото му ловджийско куче. Наруз пак разроши косата му и го погали зад ушите, като продължи да мълви едно и също с тих магически глас, който използваше само когато разговаряше с домашните си любимци. Магьосникът забели очи — вторачени и непроницаеми — като на дете, изпаднало в пристъп на самосъжаление. Един-единствен вопъл се изтръгна сякаш от глъбините на душата му. Свлече се на колене върху сухата земя, но и двете му ръце останаха като разпънати на стената зад гърба му. Наруз се поклони и падна до него; взе да го утешава със сипкави нечленоразделни звуци. И то без да се преструва. Изпитваше страстно благоговение към човека, за когото знаеше, че зад маската на лудостта бе търсил да изстрада истините на вярата си.

Ала главният проблем, за който бе дошъл, продължаваше да гложди ума му, затова сега се обърна към Магзуб, но не с ласкавия тон, с който ловджията придумва любимото си куче, а с гласа на мъж, който носи кинжал.

— Ще ми кажеш онова, което искам да знам, нали? — Главата на магьосника пак се олюля уморено, той пак забели очи с отегчение и заприлича на мъртвец. — Говори! — изсъска му Наруз дрезгаво и скочи да извади кинжала си, после отново коленичи до него, сложи ръка на врата му и го попита онова, за което бе дошъл.

— Никой няма да ми повярва — изплака мъжът. — Видях всичко, ама с моя си взор. Два пъти им го казах. Не съм докосвал детето. — И после изведнъж, като че изгубената сила се върна в него, той погледна гневно и извика разпалено: — Да ти покажа ли? Искаш ли да видиш? — Ала пак се отпусна на земята.

— Да — отвърна му Наруз, който се бе разтреперил от неочакваната реакция, — да, искам. — Сякаш ток пробяга по ходилата му и той пак потрепери. — Покажи ми.

Магзуб задиша тежко, отметна глава назад, като след всяко поемане на въздух отново я отпускаше върху гърдите си. Стисна очи. Приличаше на двигател, който се самозарежда от въздуха. Сетне отвори очи и рече:

— Погледни в земята.

Клекна и с показалец описа кръг върху сухата изпечена земя, после заглади с длан праха.

— Тук, където пада светлината — прошепна и бавно, целенасочено докосна пръстта, след това додаде: — Впий очи в гръдта на земята — и пак посочи с пръст определеното място. — Тук.

Наруз му се подчини и клекна тромаво.

— Нищо не виждам — каза тихо след миг.

Магзуб взе да пръхти, като вдишваше и после продължително издишваше.

— Съсредоточи се и гледай в земята — настоя той.

Наруз остави очите си да проникнат в земята и с цялото си съзнание се вторачи в точката под пръста на магьосника. Всичко бе притихнало.

— Виждам — изрече той най-накрая. Пред очите му внезапно и съвсем отчетливо изплува единият край на голямото езеро заедно с мрежата от канали, както и старата, леко порутена къща под палмите, в която някога живееха Арнаути и Жюстин — там, където бе започнал да пише „Нрави“ и където детето… — Виждам я — каза Наруз.

— Чудесно — рече му Магзуб, — тогава гледай добре.

Наруз се почувства замаян като от наркотик, сякаш омарата над водата замъгляваше ума му.

— Играе си край реката — продължи той. — Сега падна. — Усети как дишането на учителя се учести.

— Падна — напевно повтори Магзуб. Наруз редеше:

— Наоколо няма никого. Тя е сам-самичка. Облечена е в синьо и носи брошка пеперудка.

Последва дълго мълчание; магьосникът изпъшка тихо, след това рече с дебел, почти клокочещ глас:

— Сега вече видя… на самото място. Бог е велик. В Него е моят взор. — И той взе щипка прах от земята и разтърка челото си, докато видението избледня.

Наруз, силно впечатлен от неговите способности, прегърна Магзуб и го целуна, като нито за миг не се усъмни във верността на получената по този начин информация. Изправи се на крака и се отърси като куче. Сбогуваха се шепнешком и се разделиха. Той остави магьосника да седи там, на земята, с изтощен вид и пое към светлините на панаира. Цялото му тяло трепереше отвътре, като набодено от игли и карфички — сякаш електрически ток пронизваше слабините и бедрата му. Осъзна, че се е почувствал силно уплашен. Прозя се, потрепери и без да спира да върви, взе да пляска краката си, за да се стопли, да пришпори забавеното си кръвообращение.