Лоренс Даррелл - Балтазар

Разхвърля дрехите си и бавно притисна тази огромна кукла от плът върху мръсното легло, взе да я мачка със силните си ръце, за да я разпали, да изтръгне от нея онзи отклик, който си представяше, че може да изтръгне от друга, от истински обичаната.

— Говори ми, майчице — прошепна й дрезгаво, — говори ми, докато го правя. Говори! — Успя да извае от тлъстата бяла гъсеница онзи лелеян образ, по-рядък и от пеперудата император, образа на красотата с име Клия. О, колко ужасно и колко красиво е да се отпуснеш накрая, изстискан като стара туба боя, сред влажните руини на незавещаното желание: самият той и мъжът в него най-сетне се усамотиха заедно с голямата мечта — преходна като детството и също толкова съкрушителна: Клия!

Но тогава нещо го е прекъснало; защото сега, когато пресъздавам тези сцени в светлината на Междуредието, паметта ми съживява отдавна забравен момент; спомена за онази мръсна кабинка с един мъж и една жена, които лежат заедно върху кревата, а самият аз ги гледам — пиян съм и си чакам реда. Цялата тази сцена съм я описал на друго място — само че тогава бях решил, че мъжът е Мнемджиян. Сега се чудя дали пък не беше Наруз. „И двамата лежаха като жертви на страшна злополука; непохватно и някак безразборно вкопчени един в друг, сякаш бяха първите две същества в историята на човечеството, експериментирали точно с този начин на общуване.“

А жената с нейния „ореол от щръкнали, мятащи се във всички посоки черни къдрици“, която лежеше в обятията на Наруз — дали Клия или Жюстин ще могат да видят в нея майчиния образ на самите себе си, изваян от продажна плът? Наруз жадно поглъщаше Клия, пиейки от това старо тяло, взето под наем за удоволствие, точно както и аз навремето поглъщах своята Жюстин. Още един пример за „суровото, непреклонно и безпощадно лице на Афродита“!

Да, но жаждата може и така да се утолява, като се съвкупява със зли духове заместители. Когато излезе, Наруз се залута в мрака, объркан като безумец, подпухнал от обзелото го облекчение. Искаше му се да запее. И наистина, дори да не бе съвсем забравил за Клия в този момент, едно е сигурно — актът го бе избавил от нейния образ. Чувстваше се напълно освободен — и в този миг дори би могъл да я мрази. Такива са полюсите в любовта. В „истинската“ любов.

Тръгна да се връща бавно по кривите пътеки към своя приятел дърводелеца, за да си вземе коня, но първо разбуди цялото семейство, та да са сигурни, че е той, а не някой крадец, нахълтал посред нощ в конюшнята.

Яхна коня и потегли към земите си — най-щастливият младеж сред живите. Стигна къщата при първите, още едва процеждащи се лъчи на зората. Наоколо не се виждаше никой, затова се загърна с едно наметало и легна на балкона, докато слънцето се издигне и го събуди. Бързаше да съобщи новината на брат си.

На следващата сутрин Несим изслуша разказа му тихо и спокойно и все се чудеше защо човешкото сърце не издава звук, когато кръвта се източва от него капка по капка — понеже в новата информация той съзря само непреодолима пречка да спечели доверието на жена си, за което така копнееше.

— Не мисля, че след толкова много време — рече Наруз — ще можем да открием тялото, но ще взема Фарадж и ще минем дъното с една драга — нищо не ни коства да опитаме. Нали? — Раменете на Несим се свиха. Брат му се умълча за миг, после продължи със същия равен глас: — Досега не знаех нищо за това как е било облечено детето. Но ще ти кажа онова, което видях в земята. Носеше синя рокличка с брошка във формата на пеперуда.

Несим му отвърна някак невъздържано:

— Да. Съвършено вярно. Същото описание даде и Жюстин на полицията. Спомням си го. Добре, Наруз, какво да ти кажа? Всичко е точно. Искам само да ти благодаря. А що се отнася до драгата… от полицията го направиха най-малко десет пъти. Да, без никакъв резултат. Точно на това място дъното е подкопано и се е образувал улей с много силно подводно течение.

— Разбирам — промълви Наруз унило.

— Трудно е да се разбере. — Несим като че повиши тон и добави с настойчив глас: — Искам да ми обещаеш нещо. Тя никога не бива да узнае истината от твоята уста. Обещай!

— Обещавам — отвърна брат му, а Несим извърна глава от слушалката и застана лице в лице с жена си. Беше пребледняла, гледаше го с разширени от любопитство и очакване очи.

— Вече трябва да вървя — избърза да каже Несим в слушалката, затвори телефона, обърна се към нея и хвана ръцете й. В спомените си все така ги виждам: загледани очи в очи, с хванати ръце — толкова близо един до друг и в същото време толкова далеч. Телефонът е модерен символ на общуването, което никога не се осъществява.