— Но той е много добър човек, свят човек — отвърна. — Навремето е живял години наред в пустинята. — И с ведро изражение на лицето се отдалечи, потъна в нощта, а Наруз се върна при камъка си, за да продължи да размишлява върху красотата на всичко заобикалящо го и да чака сгоден момент, когато ще може да се добере до Магзуб, чиито животински писъци още отекваха в тъмнината и пронизваха глухия тътен откъм панаира и монотонното провлачено припяване на отците откъм едно светилище наблизо. Още не беше решил как най-добре да се справи с това странно изчадие на мрака. Съзерцаваше разиграващия се пред очите му спектакъл и трескаво мислеше.
Беше станало доста късно, когато Магзуб приключи своето изпълнение и освободи клетата менажерия, която се търкаляше в краката му, изрита всички и взе да пляска с ръце на хората да се разотиват, сякаш бяха пилци. Остана така известно време, като продължаваше да попържа след тях, после се обърна рязко и тръгна между надгробните камъни. „Трябва да внимавам — каза си Наруз, който възнамеряваше да използва сила срещу него, — да не се навирам в очите му.“ Разполагаше само с един малък кинжал, на който сега разхлаби ножницата. Тръгна подире му бавно и целенасочено.
Магзуб също не бързаше. Вървеше приведен, сякаш под бремето на безбройните си занимания, които със сигурност не бяха по силите на един простосмъртен. Продължаваше да пъшка и стене, а в един миг дори падна на колене и известно време пълзя по земята, като нещо мънкаше под носа си. Наруз го наблюдаваше, килнал глава на една страна като изчакващо дивеча ловджийско куче. Така заедно заобиколиха нащърбената периферия, в границите на която празнуващите още се веселяха, следвайки дрезгавия сумрак на горещата нощ, докато най-сетне Магзуб стигна до един дълъг и порутен кирпичен дувар, който навремето отделяше градини и къщи, които сега бяха напълно запуснати и занемарени. Шумът откъм панаира стигаше до ушите им приглушен, ала някакъв парен локомотив пуфтеше съвсем наблизо. Вече се намираха в полуостров от мрак, не можеха да преценяват разстоянията дори приблизително, бяха като скитници в незнайна пустиня. Но въпреки това Магзуб изправи гръб, ускори крачка и се запромъква пъргаво като лисица към леговището си. Най-сетне влезе в обширен пуст двор през една дупка в оградата. Наруз се уплаши, че може да го изгуби сред порутените отломъци от къщи и съборените от вятъра надгробни камъни. Изскочи зад един ъгъл и се изпречи на пътя му — силуетът му бе набъбнал от мрака и сега се извисяваше в небето като потрепващ мираж.
— О, Магзуб — прошепна Наруз, — хвала на Бога.
И изведнъж страхът му отстъпи, както отстъпваше винаги когато му предстоеше да извърши насилие, и стори място на екзалтирания дивак. Пристъпи напред и влезе в орбитата на светия старец, разхлаби ножницата на кинжала си и почти го извади.
Фанатикът направи крачка назад, после още две; най-ненадейно обаче и двамата попаднаха в лъч светлина, който се процеждаше в непрогледния мрак от улична лампа в далечината. Светликът като че оживи застиналите им лица и всеки видя само главата на другия — като сияещ медальон. Наруз различи смътно вдигнатите ръце насреща — от страх или може би от нерешителност, подобно на гмуркач, поставени върху прогнила, отдавна забита там греда, за да не хлътне стената на обора в меката почва. Магзуб се обърна встрани, слепи длани, сигурно в молитва, и тогава с едно точно и сръчно движение Наруз извърши едновременно две действия. С дясната си ръка заби кинжала в дървената греда, като закова към нея дългите ръкави на власеницата на Магзуб, а с лявата сграбчи брадата на мъжа, както човек хваща кобра над качулката й, за да не го ухапе. Най-накрая инстинктивно тикна лицето си в неговото, широко разтегна разцепената си уста и изсъска като змия (според преданията на Изтока уродството дарява магически способности) — сякаш противна мръснишка целувка, после прошепна:
— О, ти, дето си възлюбен от Пророка.
Останаха така дълго време, като изображения на отдавна забравена сценка, увековечена в глина или бронз, а пулсът на нощната тишина отново заби неспокойно. Магзуб задиша тежко и някак жаловито, но дума не обели; загледан в тези ужасни очи, които преди малко бе видял да горят като живи въглени, сега Наруз успя да различи в тях не сила, а безсилие. Насред палячовски боядисаното лице те се блещеха празни и помътнели — пусти, кухи, мъртвешки. Сякаш Наруз бе приковал до дувара на този запуснат двор не жив човек, а смъртник. Мъж, който, като че още миг, и ще тупне в обятията му, за да издъхне.
Читать дальше