Лоренс Даррелл - Балтазар

И така, още на втория ден от Ситна Мариам той прекоси кафеникавия на цвят, покрит с прах мейдан пред централната гара на Александрия и закрачи с мека котешка стъпка, като леко пружинираше, вдигаше се високо на пръсти и размахваше тромаво ръце. Бе оставил коня си в двора на свой приятел, дърводелец, недалеч от мястото на тържествата. Беше гореща душна лятна нощ.

С падането на здрача това огромно голо пространство от празна земя винаги се превръщаше първо в златисто, после в кафеникаво — амбалажното кафяво на мукавата, — а най-накрая, когато светлината на крушките започваше да пронизва нахлуващия мрак, преминаваше във виолетово. И чак тогава черният екран на самия европейски град просветваше прозорец по прозорец, улица по улица, докато целият заприлича на паяжина, осеяна с милиони блещукащи брилянти.

Някъде изпръхтяха камили, после изреваха лениво. Миризмата на човешки същества прекоси нощта и стигна до ноздрите му, напоена със спомените за панаири, които бе посещавал с родителите си като дете. С червения си фес и изцапани работни дрехи, той знаеше, че ще се слее с тълпата и никой няма да го разпознае. Типично за празника Ситна Мариам беше това, че макар и в чест на християнска коптска светица, той се тачеше от всички, дори от мюсюлманите, тъй като Александрия бе все пак и все още в Египет, където всички знамена стават едно.

На голото място бе разположен огромен лагер от шатри, павилиони, театри, публични домове и магазини — цял град бе израснал в мрака, прилично осветен с газени и парафинови лампи, с лампи под налягане и мангали, свещи и нанизи От цветни електрически крушки. Той пристъпи с лекота в пресата от човешки тела, ноздрите му всмукаха от миризмата на ароматни ястия и сладкиши, на увехнал жасмин и засъхнала пот, в ушите му зажужаха гласове като фон на звуците, съпътстващи големите шествия в града, които по пътя си спират пред всяка църква, за да изрецитират нейните свещени текстове, след което бавно продължават към мястото на панаира.

Цялото това оживление навред — танцуващите мечки и акробатите, гълтачите на огън, които вирваха уста към небето и изпускаха пламъци от по два метра; танцьорите, накичени с шарени дрипи и пъстри шапки; всъщност всичко, което би радвало окото на странника, радваше и неговото, само защото му бе до болка познато — до такава степен свързано с живота му, че се бе превърнало в част от него. Подобно на малчугана, който някога е бил, той и сега ходеше важно-важно сред грейналите светлини, спираше тук-там и се зазяпваше с усмихнати очи в някоя добре позната панаирна гледка. Фокусник, облечен в костюм от сърма, изваждаше от ръкава си безброй разноцветни кърпички, а от устата му току излитаха по двайсет малки живи птички, които писукаха като морски чайки; маймунката Манули с картонена шапка обикаляше край собствената си сергия, яхнала коза. От двете страни на пътя се издигаха големи шатри със захарни статуетки, облечени в крещящи дрехи, изобразяващи любовта и приключенията на герои от фолклора на Делтата — герои като Абу Зейд и Антара, влюбените Юна и Азис. Разхождаше се бавно, с непринудена небрежност, спираше за малко, колкото да чуе разказвачите на приказки или пък да си купи някой талисман за късмет от известния сляп проповедник Хюсеин, който стоеше като стар дъб — още по-прекрасен на призрачната светлина — и рецитираше деветдесет и деветте свещени имена на Аллаха.

От външния, покрит с мрак периметър долетяха отсечените удари на фехтовачите с дървени саби, глухо отекващи на фона на дрезгавия приглушен тътнеж от приближаващата се процесия, където от време на време внезапно избухваха дивашките фойерверки на барабанна музика — тимпани и тамбурини, които прогърмяваха като мускетен откос, после протяжният трепетлив тътен от камилските тъпани, който ту заглушаваше, ту открояваше пискливата песен на сърцераздирателните флейти. „Идват! Идват!“ Викът, издаващ паника, прогърмя и децата се защураха напред-назад като подплашени мишки между сергиите. Дълга, поклащаща се колона от човешки същества се изсипа от тясното гърло на малка уличка и се разля в широк полукръг, сякаш блъвнаха огън и жупел. Начело на колоната подскачаха акробатите и джуджетата на Александрия, след тях на разстояние една танцова стъпка ги следваше гротескната кавалкада от хоругви, която се издигаше и потъваше в приливите и отливите на мистичното просветление в такт с перисталтиката на дивашкия ритъм, който флейтите нагризваха по краищата, заедно с пулсиращата мъка на тъпаните и нескончаемия трепетлив оргазъм на дайретата, който влудяваше танца на изпадналите в екстаз дервиши. „Аллах! Аллах!“ — гъгнеше във всяко гърло.