Лоренс Даррелл - Балтазар

Разгръщам на друго място в Междуредието — онзи абзац, който Балтазар е озаглавил: „И така, Наруз решава да действа“, подчертавайки последната дума с двойна линия. Да го пресъздам ли — така ясно виждам картината, която полегатият му почерк със зелено мастило взриви във въображението ми. Да, това ще ми позволи за малко да се пренеса в онзи рядко посещаван квартал на Александрия, който толкова обичам.

Градът, населен с моите спомени, се движи не само назад в историята, маркирана с велики имена по всяка спирка на описаното време, но и още назад-напред в живото настояще, така да се каже — сред съвременните религии и раси: стотиците малки общества, сплотени от вяра и фолклор, хлабаво съчленени помежду си като клетки, образуващи огромната, проснала се нашироко медуза на днешна Александрия. Свързани така съдбовно по силата единствено на волята на този град, изтласкани встрани върху един каменист нос над морето, на фона на огледалото от лунен камък — соленото езеро Мареотис — и вечното безбрежие на пустинята отвъд него (сега пролетният вятър е поръсил атлазените дюни със ситна като пудра прах — безформени и красиви, сякаш пейзажи, изваяни от пухкави безплътни облаци), тези общества продължават да съществуват заедно: турци и евреи, араби и копти, сирийци и арменци, италианци и гърци. Тръпката на търговските сделки ги раздвижва, както ветрецът разшумява житните поля; чествания, бракове и пактове ги свързват и разделят. Дори наименованията на спирките по стария трамваен маршрут с хлътнали в пясъка релси напомнят забравените имена на знатните им прадеди — онези отдавна измрели смели воини за пръв път стъпили на този бряг — от Александър до Амр; създателите на тази анархия от плът и похот, от меркантилност и мистицизъм. Къде другаде по света може да се види такова смешение?

А падне ли нощта и белият град грейне с хилядите канделабри на своите паркове и сгради, тогава проехтява и глухият неземен припев на барабаните от Мароко или Кавказ и градът заприличва на огромен кораб от кристал, притихнал, заспал на котва в Африканския рог — игривите му пламъчета от диамантени и опалови отблясъци се гърчат като лъскави змийчета, после плавно потъват в мазните води на пристанището, помръкнало от черните туловища на бойни кораби.

По здрач градът става като бледоморава джунгла, някак призрачен, обагрен тук-таме с отблясъци като от пръсната на хиляди парченца призма; извисява снага в перленото небе на залеза, препъва се нагоре по кули и минарета, пълзи дебнешком като гигантска папрат над бледото източено крайбрежие и неговата огърлица от дивашки кръчми, където негрите танцуват в ритъма на думкащи тамтами или превзетия ситнеж на кларнети.

„Съществуват само толкова реалности, колкото успееш да си представиш“ — бе написал Пърсуордън.

Наруз винаги избягваше Александрия, макар и да я обичаше страстно, с любовта на изгнаник; срамуваше се от заешката си устна и затова не посещаваше центъра, от страх да не срещне познати. Винаги се мотаеше в покрайнините, не смееше да припари в голямото осветено сърце на града, където брат му живееше като преуспяващ бизнесмен с вкус към удоволствията. Той винаги се вмъкваше в града крадешком, на кон, облечен както винаги се носеше, и само колкото да сключи някоя и друга сделка, свързана с имението. Много мъчно можеше да го прилъже човек да облече костюм и да пристигне в града с кола, въпреки че когато се налагаше, знаеше се, че и това ще направи, макар и неохотно. Почти винаги предпочиташе да прехвърли градските си задължения на Несим; и разбира се, имаше на разположение телефона, който му спестяваше много подобни крайно нежелани екскурзии до града. Но когато един ден брат му звънна с новината, че неговите хора не са успели да накарат Магзуб да им каже нещо за детето на Жюстин, Наруз изведнъж се оживи, окрилен от мисълта, че му се възлага работа, която само той може да свърши. „Несим — попитал, — кой месец сме? Да, мисра. Значи наближава празникът Ситна Мариам 32 32 Рождението на Дева Мария. — Б.пр. , нали така? Ще гледам да го намеря и да го заставя да ми каже каквото знае.“ Несим се замислил над думите му и Наруз решил, че връзката е прекъснала, затова се провикнал сърдито: „Ало, ало!“ — Несим се сепнал. — „Да, да. Тук съм. Просто се бях замислил. Добре, ама ще внимаваш, чу ли?“ Наруз изхихикал дрезгаво и обещал да внимава. Той винаги се вълнуваше, когато му се удаваше случай да помогне с нещо на брат си. Странно, но изобщо не мислеше за самата Жюстин, нито какво означава за нея тази информация, защото в неговите очи тя не беше нищо друго освен притежание на Несим, което той харесваше, превъзнасяше, дори обичаше силно, ала някак автоматично, само заради Несим. Наруз смяташе за свой дълг да направи всичко, което е по силите му, за да може Несим да помогне на Жюстин. Само това: нито повече, нито по-малко.