Лоренс Даррелл - Балтазар

Наруз се наведе над „точкослагателя“ и прошепна дрезгаво:

— Тук ли е Магзуб? — Мъжът се сепна и вдигна очи замислено.

— Да — рече той, — мисля, че е тук. При надгробните камъни.

Наруз му благодари и отново пое към претъпканите павилиони, като си пробиваше път наслуки сред тесните алеи, докато най-накрая стигна периферията, където светлината свършваше. Някъде в мрака пред него се намираше запуснатото светилище, затулено от приведените палми, и именно там стърчеше мършавата ужасяваща фигура на прословутия религиозен фанатик; хипнотичната му личност мяташе гръмовни мълнии към уплашената, ала омагьосана от него тълпа.

Дори Наруз потрепери, като зърна това опустошено лице, очите, така изписани с молив, че да изглеждат неестествено големи и зловещи — като очите на звяр от рисувана приказка. Светият човек бълваше клетви и заклинания към заобиколилите го слушатели, пръстите на ръцете му се свиваха и разтваряха като ноктите на граблива птица, въртеше се наляво-надясно подобно на хваната натясно мечка, усукваше се, гърчеше се, ту се хвърляше напред към тълпата с ръмжене, крясъци и викове, ту отстъпваше назад, а хорицата трепереха, смаяни от неговото въздействие и мощ. Той вече бе „влязъл в собствения си час“, както казват арабите, и се бе изпълнил със силата на духа.

Стоеше изправен сред остров от повалени тела — телата на онези, които бе хипнотизирал; едни пълзяха като скорпиони, други пищяха, трети блееха като кози, четвърти ревяха като магарета. От време на време той яхваше някого от тях и със зловещи крясъци го пришпорваше, блъскаше бутовете му с юмруци като обезумял, после ненадейно се извръщаше с избила между зъбите му пяна и се втурваше срещу тълпата, за да сграбчи друг нещастник за поредна своя жертва. И ревваше навъзбог: „На мен ли се подиграваш, а?“, после го хващаше за носа, ухото или ръката и с нечовешка сила го довлачваше в средата на ринга, където с един замах на хищните си нокти можеше да „убие светлината му“ и да го запокити сред жертвите, които вече безпомощно пълзяха в нозете му, за да моли неистово за милост — кресливи отчаяни молби, заглушавани от рева и стенанията на онези, които хленчеха, вече изпаднали под въздействието на неговата магия. Човек усещаше силата на тази личност, чиито искри възпламеняваха тълпата.

Наруз седна върху един надгробен камък извън оживения кръг, в мрака, за да може на спокойствие да наблюдава гледката.

— Дяволи, неверници! — крещеше Магзуб и протягаше напред изкривените си като нокти пръсти, от които хората се отдръпваха при всяко ново връхлитане. — Ти и ти, и ти, и ти — гласът му се извисяваше до нечовешки вой. Когато беше „в своя час“, той не се съобразяваше с никого, не се боеше от никого.

Един съвсем приличен на външен вид шейх със зелена чалма, което означаваше, че е от корена на Пророка, тъкмо прекосяваше оредялото по краищата множество, когато Магзуб го зърна, спусна се към него, разсече калабалъка надве и му изкрещя в лицето:

— Нечист си! — Възрастният шейх извърна гневни очи към обвинителя си, готов да му възрази, но фанатикът завря лицето си в неговото и впи страховит поглед в очите му. Старият шейх омекна на мига, главата му се олюля подобно на празна кратуна върху източения врат, после като по заповед на Магзуб той се свлече на четири крака, взе да грухти като диво прасе, а Вдъхновеният го сграбчи за чалмата и го запрати сред останалите жертви.

— Стига! — извикаха хората, възмутени от непочтителното отношение към един свят човек, ала Магзуб се обърна към тях с треперещи грабливи пръсти и им налетя с вика:

— Кой извика „стига“, кой извика „стига“?

И ето, притихнал под заплахите на този кошмарен мистик, старият шейх се изправи на крака, за да изпълни един самотен обреден танц, при който от време на време подвикваше пискливо като птичка: „Аллах! Аллах!“ и в същото време с олюляване се носеше сред натръшканите тела, докато най-накрая взе да се дави на пресекулки като агонизиращо животно.

— Престани! — провикна се множеството. — Престани, Магзуб!

Тогава хипнотизаторът раздвижи ръце пред очите му и го изхвърли от ринга, като в същото време сипеше върху му най-ужасни проклятия.

Старецът залитна и се изправи. Бе дошъл на себе си, но изглежда, малко си спомняше от изживяното. Наруз се приближи до него, докато той си наместваше чалмата и изтупваше праха от дрехата си. Поздрави го и го попита дали знае името на Магзуб, ала старият шейх не го знаеше.