Лоренс Даррелл - Балтазар

Нимрод ми разказа, че навремето той бил много популярен в квартала си, но после взел да се кара с хората, защото бил против обрязването на деца, и арабите веднага го намразили. Нали ги знаеш какви са чувствителни на тази тема. Дори на няколко пъти го заплашили, че ще го отровят. Нищо чудно, че това ужасно го изтормозило. Защото толкова дълго бил живял там, та вече се чувствал част от местните обитатели, пък и друг живот нямал. Нали знаеш — така се случва с повечето хора, напуснали родината си завинаги. Тъй или иначе, напоследък взел да пие и да «ходи в съня си», както казват арменците. Всички се опитвали да го оправдаят и двама души от полицията винаги го наглеждали по време на тези негови излети. Но през онази нощ, когато намери смъртта си, просто успял да им се изплъзне.

— Почнат ли веднъж да се контят с женски дрехи — каза ми тогава Нимрод (той е човек, напълно лишен от чувство за хумор), — това е началото на края. И така си беше. Недей да мислиш, че гледам на тази история насмешливо и лекомислено. Просто медицината ме е научила да възприемам всичко с ирония и от разстояние, защото това е единственият начин да запазя чувствата си, които по право принадлежат на онези, които обичаме, а като обграждаме с тях мъртъвците, ние само ги прахосваме. Може и да греша, но така мисля аз.

В края на краищата за какво друго служи животът с гротескните си превратности и обрати? И как, чудя се, творецът има нахалството да налага отгоре му някакъв модел, че и натоварен със смисъл, който само той влага в него? (Това е нещо като камък в твоята градина.) Предполагам, би ми отговорил, че работата на лоцмана е да направи разбираеми всички коварни плитчини и подвижни пясъци в живота, всички радости и нещастия и така да ни даде — на нас, останалите — сила и власт над тях. Да, но…

За тази вечер толкоз. Клия прибра папагала на старчето; именно тя плати и разноските по погребението му. Неговият портрет, нарисуван от нея, сигурно още стои върху полицата на вече необитаваната й стая. А папагалът, той продължава да говори с гласа на Скоби и тя твърди, че често се ужасява от нещата, които казва. Мислиш ли, че човешката душа може да се всели в тялото на зелен амазонски папагал и така по-дълго да поддържа жив спомена за човека? Приятно ми е да си въобразявам, че е напълно възможно. Но всичко това е вече история.“

Щом Помбал изпаднеше в депресия („ Mon Dieu ! Днес се чувствам като разглобен!“ — заявяваше той на чудатия си английски), моментално се скриваше зад величественото страдание на силна криза от подагра, за да напомни и на себе си своя аристократичен нормандски произход. За целта вкъщи държеше старомоден дворцов стол с висока облегалка, тапициран с червено памучно кадифе. Поставил добре увития си крак върху малка табуретка, седеше с „Меркюр“ в ръка, четеше и размишляваше върху възможното порицание и евентуално преместване, които можеха да последват поредния му дипломатически гаф, където и да се случеше. Той знаеше, че цялото консулство е против него и всички смятаха, че поведението му (прекаляваше с пиенето и преследваше всяка фуста) уронва престижа на неговия пост. Ала всъщност му завиждаха, защото разполагаше с доход, който макар и не толкова голям, че да го освободи напълно от бремето за прехраната, му позволяваше да живее малко или много в разкош — ако, разбира се, тесният му опушен апартамент, който двамата деляхме, можеше да се нарече разкош.

Днес, още докато изкачвах стълбите, знаех, че той пак се намира в разглобено състояние, бях го усетил по раздразнителния тон, с който ми се обади.

— Това не е новина — повтаряше с истеричен глас. — Забранявам да се публикува!

Едноокият Хамид ме посрещна в антрето, което миришеше на пържено, като вяло размахваше нежната си ръка пред лицето.

— Госпожицата си отиде — прошепна ми той, намеквайки за Мелиса, — ще се върне към шест. Мистър Помбал е недобре много. — Произнесе името на приятеля ми така, сякаш то не съдържаше гласни: Пмбл.

Във всекидневната заварих Кийтс — беше проснал огромното си, плувнало в пот туловище върху канапето. Хилеше се с килната назад върху темето шапка. Помбал беше кацнал върху специалния си стол за подагра и гледаше навъсено и печално. Веднага разпознах признаците не само на махмурлук, но и на нов, наскоро извършен гаф. На какво ли пак беше попаднал Кийтс?

— Помбал — веднага попитах, — какво по дяволите е станало с колата ти?

Той изпъшка и стисна увисналата си гуша с вид, сякаш ме молеше да престана; очевидно, че досега Кийтс го бе дразнил на същата тема.