Лоренс Даррелл - Балтазар

Напомни ми за Скоби с неговата невероятна Доли Вардън. Помбал приличаше на… невъзможно е да се опише до каква степен тази фантастична шапка бе преобразила пълното му лице. Той също прихна да се смее и добави:

— Прекрасен съм, нали? Проклетите ми колеги никога няма да узнаят коя е пияната жена с широкополата шапка. А ако генералният консул не е маскиран… ще му се пусна. Ще го накарам да полудее от страстните ми целувки. Свинята му със свиня! — Лицето му замръзна в гримаса на нескривана омраза, от което доби още по-смешен вид. Също както бях постъпил и със Скоби, аз му извиках:

— Свали я, за бога!

Той я махна от главата си и се ухили насреща ми, възхитен от изобретателността на собствения си план. Въобразяваше си, че по този начин всичките му провинения ще останат неразкрити.

— Разполагам с цял костюм — рече гордо. — Но по шапката ще ме познаеш. Ще се оглеждаш за мен, нали? И ти ще бъдеш там, надявам се. Доколкото разбрах, приемите са два, така че ще прескачаме от единия на другия, нали? Чудесно. Малко ми поолекна, а на теб?

Но именно тази фатална шапка на Помбал причини загадъчната смърт на Тото дьо Брюнел на следващата вечер у семейство Червони — смъртта, която Жюстин смяташе, че съпругът й е отредил за нея и която… Но по-добре да следвам хронологията на Междуредието.

„Въпросът с ключето за джобния ми часовник (пишеше Балтазар) — онова, което заедно търсихме между плочите на Гранд Корниш през онзи зимен ден, — изникна най-неочаквано. Както знаеш, часовникът ми спря да работи и аз трябваше да си направя нов златен анк по поръчка. Но междувременно ключето ми беше върнато при много странни обстоятелства. Един ден Жюстин дойде при мен в клиниката, целуна ме сърдечно и извади ключето от дамската си чанта.

— Познаваш ли това? — попита тя, усмихна се и взе да се извинява. — Ужасно съжалявам за притеснението, което ти причиних, скъпи Балтазар. За пръв път в живота си бях принудена да стана крадла. Разбираш ли, у дома има един малък сейф в стената, до който си бях наумила да се добера. На пръв поглед твоят ключ и онзи от сейфа ми се сториха съвсем еднакви и исках да опитам дали твоят малък анк няма да отвори онази ключалка. Възнамерявах да ти го върна още следващата сутрин, преди да успееш да се разтревожиш, но с ужас установих, че някой го е задигнал от тоалетката ми. Ама това не го разправяй на друг, моля те. Реших, че по всяка вероятност Несим го е зърнал, досетил се е за намерението ми и го е конфискувал, за да провери дали става на неговия сейф. За щастие (или за нещастие) ключето не ставаше и аз, все едно, не можех да отворя малкия му сейф. Но не можех и да го попитам къде е от страх да не се издам. Не исках да привличам вниманието му към неговото съществуване и приликата със собственото му ключе. Помолих Фатма да претърси кутиите с бижута. Нищо. След два дни обаче Несим ми подаде ключето и каза, че го е намерил в кутията си за ръкавели; видял, че прилича на собствения му ключ, но нищо не спомена за сейфа. Просто ме помоли да ти го върна, което и правя с най-искрени извинения за закъснението.

Разбира се, че се ядосах и й го казах.

— А на теб пък защо ти е било да си навираш носа в личния сейф на Несим? — смъмрих я. — Не ми се струва много почтено и няма да скрия погнусата си от подобно деяние, особено след всичко, което Несим направи за теб.

Тя наведе глава и каза:

— Надявах се да намеря нещо, свързано с детето — нещо, което мисля, че той крие от мен.“

„Предполагам (пише Балтазар), че ако решиш някак да вмъкнеш всичко онова, което ти разправям, в собствения си ръкопис на «Жюстин», ще се получи странна книга — историята ще се раздипля, така да се каже, на пластове. Може да излезе, че съвсем неволно съм ти подсказал нова форма, нещо съвсем различно от обичайното! Нещо, подобно на идеята на Пърсуордън за серия от романи с «плъзгащи се плоскости», както обичаше да ги нарича. Или може би нещо подобно на средновековен палимпсест, където различните видове истина са нахвърляни една върху друга, като всяка заличава или пък допълва останалите. Трудолюбиви монаси се мъчат да изстържат някоя елегия, за да се покаже отдолу част от глава на Светото писание!

Мисля, че това не е лошо сравнение, пък и съвсем уместно, що се отнася до живота в Александрия — град, едновременно свят и нечестив; защото сред Теокрит, Плотин и Септуагинтата 37 37 Септуагинта, или Седемдесетте — старогръцкият превод на Стария завет, направен през III в. пр.Хр. Според легендата Птолемей II поръчал превод на „Божествения закон“ („Тора“) за библиотеката си. Преводът, извършен от 72 преводачи за 72 дни, бил предназначен за елинизираното еврейство в Александрия. — Б.пр. човек се лута по междинни нива, които са толкова колкото нивата на расите, колкото и на всичко останало — копти, гърци и евреи или мюсюлмани, турци и арменци… Греша ли? Това са онези бавни наслоения, които самото време натрупва върху мястото. Също както пласт по пласт, черта по черта животът бразди човешкото лице с бръчките на преживяното, сред които тези на смеха са неразличими от тези на плача. Преживяното — изровени от червей купчинки пръст сред пясъците на времето…“