Лоренс Даррелл - Балтазар

Цяла вечер разговаряха за Амарил и неговата нещастна страст по две безименни ръце и един карнавален глас. Тогава Пърсуордън взе да разказва прословутите си истории на своя жив, почти съвършен френски.

— Когато бях на двайсет години, отидох във Венеция за пръв път по покана на един италиански поет, с когото редовно си пишех — Карло Негропонте. За английски младеж от средната класа като мен това беше невероятно приключение: да живееш сред запалени свещници в огромен като хамбар, порутен дворец, кацнал на самия бряг на Канале гранде, с цяла флотилия от гондоли на мое разположение, да не говорим за огромния гардероб от подплатени с коприна пелерини. Негропонте беше щедър човек и не жалеше усилия, щом трябваше да покаже стил, докато забавлява свой събрат. Тогава той беше около петдесетгодишен, с красиво лице и крехка физика — като рядък вид комар. Беше принц и магьосник, а поезията му представляваше сполучливо съчетание от влиянието на Байрон и това на Бодлер. Винаги носеше пелерини, обувки с катарами и тънък сребърен бастун, като насърчаваше и мен да се обличам по същия начин. Чувствах се като излязъл от готически роман. И никога не бях писал по-лоша поезия.

Една вечер излязохме заедно, докато навън се вихреше прословутият карнавал във Венеция, но скоро се изгубихме, въпреки че и двамата носехме по един отличителен белег; вие, разбира се, знаете, че карнавалът е единственото време в годината, когато вампирите сноват на свобода и по-предвидливите хора обикновено носят в джобовете си по една глава чесън, за да ги прогонят, в случай че попаднат на някой от тях. На следващата сутрин влязох в стаята на моя домакин и го заварих да лежи в кревата си блед като самата смърт, облечен в бяла нощница с дантелени маншети, а до него един доктор мереше пулса му. Когато докторът си тръгна, той ми каза: „Снощи срещнах съвършената жена — маскирана. Отидох в дома й, а тя се оказа вампир.“ В миг повдигна нощницата си и макар и отпаднал, с нескривана гордост ми показа тялото си, цялото покрито със следи от ухапвания като от зъбите на невестулка. Беше напълно изтощен, но и силно възбуден — не искаше да обяснява, ала се виждаше, че е много влюбен. „Докато не го изживееш — каза ми той, — не можеш да разбереш какво е това. Някой, когото обожаваш, да смуче кръвта ти в нощта.“ Гласът му секна, после продължи: „И Сад не би могъл да го опише. Не съм видял лицето й, но имам чувството, че е руса с русотата на севернячките; срещнахме се на тъмно и се разделихме на тъмно. Спомням си само белите зъби и гласа й — никога преди това не съм чувал жена да говори нещата, които ми нашепваше. Тя е точно онази любовница, за която съм копнял през всичките тези години. Тази вечер отново ще се срещна с нея до мраморния грифон на Разбойническия мост. О, приятелю, радвай се за мен. Истинската действителност става все по-безсмислена в моите очи. Чак сега, чрез любовта на тази вампирка, аз най-накрая усещам, че мога отново да живея, да чувствам, да творя!“ И той прекара цял ден над листовете си, а щом нощта се спусна, наметна пелерината си и скочи в гондолата. Не ми беше работа да казвам каквото и да било. На следващия ден отново го заварих блед и изтощен до смърт. Тресеше го, целият гореше и отново бе покрит с онези ужасни ухапвания. Но не можеше да говори за преживяното, без да се разплаче със сълзите на любовта и изнемогата. И точно тогава започна голямата си поема, която вие всички знаете…

Следващата седмица заминах за Равена, където трябваше да направя някои проучвания, свързани с книгата, която пишех. Останах там два месеца. Нямах никаква вест от моя любезен домакин, но получих писмо от сестра му, която ми пишеше, че брат й страда от коварна болест, ала докторите не могат да поставят диагноза, и че семейството е много разтревожено, защото той настоява да излиза всяка вечер с гондолата си и пази в тайна тези свои нощни похождения, от които се завръща напълно изтощен. Не знаех какво да й отговоря.

От Равена заминах за Гърция и във Венеция се върнах чак през есента на следващата година. Бях изпратил една картичка на Негропонте, надявайки се отново да ми даде подслон, но отговор не получих. Когато пристигнах някъде по здрач, пред себе си по Канале гранде зърнах погребение, което тъкмо потегляше по развълнуваните води със зловещите черни пера и всички други отличителни атрибути на смъртта. Видях, че хората излизат от двореца на Негропонте. Скочих на брега и изтичах към тях точно когато в последната гондола на погребалната процесия се качваха останалите опечалени и свещеници. Разпознах доктора и седнах до него в лодката. Докато гребяхме сковано и тържествено по средата на канала, обсипани със студени пръски и премигвайки срещу мълниите, които току прорязваха небето, той ми разказа всичко, което знаеше. Негропонте бе умрял предишния ден. Когато дошли да приготвят тялото, открили ухапванията: като от някакво тропическо насекомо. Докторът тънеше в недоумение. „Единствените ухапвания от този род, които съм виждал — рече той, — бяха по време на чумата в Неапол, когато плъховете нападнаха труповете. Неговите бяха толкова ужасни, че напудрихме тялото му с талк, преди да го покажем на сестра му.“