Лоренс Даррелл - Балтазар

Спомням си как обикновено в неделя двамата отивахме да посетим Скоби; Мелиса, облечена в светла памучна рокля и сламена шапка, се усмихва при мисълта за пълен почивен ден, далеч от прашното кабаре. По протежение на Гранд Корниш с вълните, които танцуваха и весело ни намигаха откъм плитчините, и старите конски файтони със смугли кочияши, нахлупили червени фесове на главите, които караха раздрънканите си, скрибуцащи „коли на любовта“; когато се изравнявахме с тях, те се провикваха: „Такси на любовта, сър, мадам, не подминавайте! Само за десет пиастри на час. Знам едно тихо уединено местенце…“ Мелиса извръщаше глава и започваше да се киска, докато се отдалечавахме, загледани в минаретата, които блестяха като перли на утринната светлина, и в пъстроцветните детски хвърчила, които яхваха пристанищния вятър.

Скоби обикновено прекарваше неделите си в леглото, а през зимата винаги съумяваше да пипне и простуда. Лежеше върху грубите ленени чаршафи, след като Абдул го бе разтрил с „канелено масло“ (така и не открих какво представлява това мазило); освен това с подобаваща тържественост, Абдул затопляше една керемида и я слагаше в краката му, за да не изстиват. На главата си Скоби нахлупваше малка плетена шапчица. Сега вече четеше много малко, но той носеше у себе си, подобно на някакво древно племе, цялата прочетена литература и когато оставаше сам, си рецитираше с часове. Имаше огромен репертоар от балади, които декламираше енергично с гръмовен глас, като си тактуваше с едната ръка. Например „Арабин се сбогува с жребеца си“ предизвикваше сълзи в истинското му око, както и „Арфата, която някога в чардаците на Тара…“; ала сред по-неизвестните поеми имаше една, която бе същински бисер — с такъв галопиращ ритъм, че стигнеше ли до нея, Скоби просто не издържаше, скачаше от леглото и докато я рецитираше, препускаше из стаята като хала. Веднъж го накарах да ми я напише, за да мога на спокойствие да разуча конструкцията й.

За съжаление обаче той не знаеше нищо повече за нея; пазел я в паметта си повече от половин век като безценно блюдо от старо сребро, което се изважда на показ само при тържествени случаи. Сред малкото други подобни съкровища, които успях да разпозная, беше един откъс (който Скоби рецитираше особено разпалено) и който свършваше така:

Мелиса беше много привързана към него, въпреки че го намираше за ужасно старомоден и в начина, по който говореше, и в начина, по който се държеше. Той също я обичаше, според мен главно защото тя винаги се обръщаше към него с пълния му ранг и титла — бимбаши Скоби, — което му доставяше огромно удоволствие и го караше да се чувства като „голяма клечка“ в нейните очи.

Спомням си обаче един ден, когато го заварихме почти разплакан. Отначало реших, че сигурно се е трогнал до сълзи от собственото си изпълнение на някоя от по-емоционалните поеми („Седмина сме“ беше друго негово любимо стихотворение), но не, не беше това.

— Скарах се с Абдул — за пръв път — призна си той и взе да премигва. — Знаеш ли какво, човече, решил е да усвои обрязването.

Струваше ми се съвсем понятно, че човек като Абдул по-скоро ще иска да се заеме с този занаят, отколкото да си остане прост берберин — разбираемо е; също като да искаш да се дипломираш. Но естествено, аз много добре знаех за отвращението, което изпитваше Скоби към обрязването.

— Излезе и след малко ми се връща с някакво огромно мръсно гърне, пълно с пиявици — възмутено продължи да ни разказва старецът. — Пиявици! Вече започнал и кръв да пуска, представи си! Аз му викам: „Ти, момчето ми, ако си мислиш, че съм ти дал занаят в ръцете, за да можеш да осакатяваш малки деца за по един пиастър, тогава, знай, че жестоко се лъжеш“ — така му викам.