Лоренс Даррелл - Балтазар

Отведнъж изгубила доверие в него и започнала да си въобразява какви ли не неща. Защо той ще иска да държи в тайна от нея нещо, което е научил за детето? В края на краищата беше й обещал да направи всичко, което е по силите му, за да открие какво е станало с него. Нима е нещо толкова ужасно, че не иска да говори? Разбира се, че Несим ще й каже всичко, стига наистина да знае — или…? Защо да крие, макар и само догадки за съдбата на детето? Тя не можела да каже нищо със сигурност, но усещала, че той крие, че задържа някаква информация, както се задържа заложник — ала срещу какво, срещу какъв залог? Добро поведение?

Но Несим, който с тази си нетактична постъпка беше унищожил и последните следи от уважение, които тя хранеше към него, се бореше с новите току-що пристигнали сведения. Самият той бе вложил огромни усилия в издирването на детето като средство да си възвърне самата Жюстин; но просто не смееше да й каже — дори на себе си не смееше да признае, толкова болезнено бе наученото от него — че един ден, след като бе изчерпал всички средства в опита да открие истината, Наруз му се беше обадил по телефона: „Снощи случайно срещнах Магзуб и със сила го накарах да ми каже истината. Детето е мъртво.“

И този факт се издигна като стена между тях, като голямата китайска стена, която сложи край на всякакви контакти и дори накара Жюстин да се страхува, че той може да й посегне. И точно в този момент се появи ти.

Да, точно в този момент, уви, се явих аз, защото трябва да е било приблизително по това време, когато Жюстин дойде на моята лекция за Кавафис и оттам ме заведе да ме запознае със своя мил съпруг Несим; простичко като удар със секира — разсече живота ми надве! Днес, когато си давам сметка, че всъщност ме е използвала, изпитвам неизразимо огорчение и болка, защото тя, чудовището, ме размаха пред очите на Несим, както бикоборец размахва червения плащ пред очите на бика, и то само за да прикрие срещите си с мъж, с когото дори отказваше да легне! Но това вече го описах в подробности, макар и така болезнени за мен; не съм се опитвал да скрия нищо, за да може картината да бъде така истинска, както винаги съм я усещал аз. И все пак, дори и сега не съжалявам за тази странна и облагородяваща връзка, в която Жюстин ме въвлече — като самата тя очевидно не е усетила нищо от своята сила — и от която успях да науча толкова много. Да, истината е, че тази връзка ме обогати, но тя съсипа Мелиса. Ние трябва да имаме куража да погледнем тези факти в лицето. Чудя се само защо чак сега трябваше да науча всичко това? Моите приятели със сигурност са знаели през цялото време. И все пак никой нищо не ми каза. Но разбира се, истината е, че никой никога не казва нищо, никой не иска да се меси, никой не смее и дума да прошепне, докато акробатът пристъпва по опънатото във въздуха въже; всички само седят и наблюдават спектакъла, изчакват да отмине събитието, за да се похвалят след това, че всичко са знаели отпреди. Но ако се погледнат нещата от различен ъгъл, вярно е и друго: как бих възприел аз — тогава още сляпо и страстно влюбен в Жюстин — подобна нежелана истина? Щеше ли това да ме отклони от моята цел? Съмнявам се.

Предполагам, че в тази история Жюстин ми се е представила само с едно от многобройните си лица, предназначено за набелязания от нея плах и погълнат от книги любовник.

Какви оправдания да търся? Мисля си само за фактите, защото само те могат да ми помогнат да надникна малко по-надълбоко в истината на вечната загадка, наречена „любов“. Видях лицето й, което се отдръпва от мен, отдалечава се на талази, като морските вълни; или пък — по-студено от мъртвата луна, изгрява над сънищата и мечтите ми, родени от него — но подобно на истинската луна, едната страна на истината е винаги скрита от мен, тъмната половина на една красива мъртва звезда. Моята „любов“ към нея, Мелисината „любов“ към мен, „любовта“ на Несим към нея, нейната „любов“ към Пърсуордън — би трябвало да има цял речник от прилагателни за всяко едно от тези четири съществителни, защото тези четири вида любов по нищо не си приличаха, макар и да съдържаха в себе си едно и също неопределимо качество — общият знаменател, наречен измяна. Всеки един от нас, подобно на луната, си има тъмна половина и може с лекота да обърне лъжливото лице на липсващата любов към човека, който най-много ни обича и се нуждае от нас. И точно както Жюстин бе използвала моята любов, така Несим бе използвал любовта на Мелиса… Бяхме се накачулили един връз друг, бяхме се разпълзели като „раци в един кюп“.