Лоренс Даррелл - Балтазар

Невъзможно е да се опише ефектът, който въпросните думи имаха върху нея: целият й живот и всичко, което бе извършила в него, изведнъж се откроиха пред очите и с непозната дотогава яснота и тя ги видя от нов ъгъл. Видя го и него в съвършено нова светлина — като човек, когото можеш „да обичаш истински“. Но уви, той вече бе оттеглил своята снизходителна благосклонност към нея…

Когато за втори път заминал за Кайро, предпочел да тръгне сам, а тя — изнервена и неспокойна от неговото отсъствие, направила фаталната грешка да му напише дълго и страстно любовно писмо, в което немного удачно се опитвала да му благодари за приятелството, чийто благотворен ефект върху нея Пърсуордън и не подозирал — нещо, което със същата сила се отнасяло и за любовта му. Той обаче погледнал на писмото като на поредния опит да му се натрапи отново и затова веднага й изпратил следната телеграма. (Те си кореспондираха чрез мен, затова още я пазя.)

„Първо, никой не може да притежава един творец, затова, моля, без илюзии. Второ, каква полза от вярното тяло, щом умът по природа е неверен? Трето, престани да се излагаш с това хленчене — досущ като арабка. Четвърто, неврозата не те извинява. Доброто здраве се постига с битки — водени и спечелени. И най-накрая, когато губиш, по-достойно е да се обесиш.“

Веднъж тя му налетяла в кафене „Ал Актар“, когато бил съвсем пиян; мисля, че точно след като ние с теб сме си тръгнали. Спомняш ли си вечерта? Той бе станал доста злъчен. Същата онази вечер, когато се опитвах да ти обясня деветте основни положения в кабалата. Тогава не подозирах, че ще ги напечаташ на машина и ще ги изпратиш на секретните служби! Каква чудесна шега! Но аз обичам да се наслаждавам на събитията, да съзерцавам как се застъпват едно с друго, пълзят, катерят се едно върху друго като мокри раци в рибарска кошница. Едва сме излезли и в кафенето нахълтала Жюстин. Именно тя му помогнала да се прибере в хотела и го сложила да спи. „О, ти си най-големият отчаяник!“ — изплакала към полегналата му фигура, при което той вдигнал ръце и отвърнал. „Знам, знам! Аз съм само един бежанец от безкрайния мъчителен зъбобол на живота в Англия. Ужасно е да обичаш живота толкова много, че дъх да не ти стига!“ И избухнал в смях — смях, който преминал в повръщане. Тя го оставила надвесен над умивалника.

На следващата сутрин цъфнала рано-рано в хотела с някакви френски списания, в едно от които имало статия за неговото творчество. Той бил съвсем гол — само с горнището на пижамата си и очила. Върху огледалото бил изписал с четката за бръснене някакъв цитат от Толстой: „Не спирам да разсъждавам върху изкуството и върху всяка форма на изкушение, която засенчва духа.“

Той взел списанията от ръцете й, без да каже дума, и тъкмо да затвори вратата под носа й, тя извикала: „Чакай! Искам да вляза.“ Пърсуордън се покашлял и отвърнал: „Добре, ама това ти е за последен път. Омръзна ми да идваш тук, като че ли посещаваш гроба на умряло котенце.“ Жюстин уловила ръцете му и този път той казал по-нежно: „Най-най-последния път, ясно ли ти е?“

Тя приседнала в крайчеца на леглото му, запалила цигара и се загледала в него, сякаш изучавала странен екземпляр. „Любопитна съм, след всичките ти приказки за самообладание и отговорност, да видя що за англосаксонец си ти — дето едно започнато нещо не можеш да доведеш докрай. Защо си такъв потаен?“ Наистина, атаката й била блестяща. Той се усмихнал. „Днес възнамерявам да работя.“

„Тогава ще дойда утре.“

„Утре ще имам хрема.“

„Тогава ще дойда другиден.“

„Другиден ще ходя в зоологическата градина.“

„И аз ще дойда с теб.“

Тогава Пърсуордън станал вече много груб; тя разбрала, че е удържала победа, и се усмихнала доволно. Изслушала спокойно захаросаните му обиди, като само потропвала нервно с крак по килима. „Много добре — рекла най-накрая, — ще видим.“ (Боя се, че тук трябва да отпуснеш повече място за комедията, наречена човешки отношения. Ти никога не я удостояваш с подобаващо място.) На следващия ден той я хванал отзад за врата и я изхвърлил от хотелската си стая като мръсно коте. На по-следващия, щом се събудил, видял, че голямата й кола отново е паркирана пред хотела. „По дяволите!“ — извикал и само за да я ядоса, се облякъл и тръгнал към зоологическата градина. Тя — по петите му. Цяла сутрин най-съсредоточено съзерцавал маймуните. Тя, разбира се, схванала намека му. Приближила се до пейката, на която той седял замислено и похапвал от фъстъците, купени за животните. Жюстин винаги е изглеждала прекрасно, когато е ядосана, с потрепващи от гняв ноздри, в безупречния си костюм от плътна коприна и цвете на ревера.