Лоренс Даррелл - Балтазар

По-късно тя бе обяснила всичко това, твърдейки, че за него сексът стоял най-близо до смеха — нещо, напълно лишено от претенциозност, нито свято, нито скверно. Самият Пърсуордън бе написал някъде, че според него сексът е смешен, зловещ и божествен — трите в едно. Ала тя все пак не успяла да проумее тази случка, да я дефинира за себе си, защото, когато му подхвърлила „Ти си безнадеждно разюздан, също като мен“, той ужасно се разсърдил и й отвърнал гневно: „Глупачка, ти си само една дребна чиновническа душица. За онези, които обичат поезия, няма такова понятие като свободен стих.“ Тя обаче не го разбрала.

„О, престани да се държиш като префърцунена благочестивка, която всички трябва да обсипваме с лицемерното си възхищение“ — срязал я той. А в дневника си бе добавил сухо: „Пламъкът на личността привлича нощните пеперуди. Привлича и вампирите. Творците трябва да помнят това и да внимават.“ После се изправил пред огледалото и най-грубиянски се напсувал, като хамалин, заради собственото си прегрешение, заради проявата на слабост, която му бе докарала единственото нещо, което го отегчаваше до смърт — нова интимна връзка. Но в заспалото й лице той видял и детето, което още живеело у Жюстин, „калцирания отпечатък от папрат във варовика“. Представил си как е изглеждала през първата си любовна нощ — с несресана, разпиляна върху възглавницата коса, като разрошена черна гълъбица, с тънки като филизи пръсти и горещи устни, вдишващи ефира на съня; топлото й тяло — като току-що изваден от фурната сладкиш. „О, по дяволите!“ — извикал на глас.

После, излегнат в леглото до нея в един хотел, пълен с познати от Александрия, дето много лесно можели да забележат припряната им възбуда и да ги разнесат из целия град, който и двамата бяха напуснали заедно същата сутрин, той пак изпсувал. Нали знаеш, Пърсуордън е човек, който имаше да крие доста неща. Не беше онова, което изглеждаше. А в този момент никак не искал да си развали отношенията с Несим. Проклетата жена! Чувам гласа му.

„Слушай!… Май нищо, само тишина.“

„Но, скъпи, ние сме сами.“ — Тя била още сънена. Хвърлила поглед към заключената врата. И за момент се отвратила от еснафските му страхове; от какво толкова се бои — от крадци, шпиони, съпрузи?

„Какво е това?“

Чувам само собствения си глас. — Жълти очи, в които няма и следа от божественост; той е слаб, като изсечен от скала бог, с разрошени мустаци. — Дали не се знаем от някой наш предишен живот? „Сърцето, което не спира да бие.“

Той изтананикал насмешливо една популярна мелодия.

„Ти не си за мен жена, не мога твоя тип да одобря.“

Думите я накарали да се свие като сритано псе, особено след като само допреди миг я бе целувал, превивал тялото й в редуващи се тръпки на болка и удоволствие с онази неугасима настойчивост, която — сега вече знаеше — бе присъща единствено на страстта му, но не и на самия него.

„Какво искаш?“ — попитала тя и го зашлевила през лицето, ала само след миг усетила парещия му отговор върху собствената си буза — като пръски, които се разбиват в лицето й. Тогава той отново взел да се прави на шут, а тя избухнала в неудържим смях.

Този необичаен превод на чувствата на езика на жестовете, които противоречат на думите, и думи, които противоречат на жестовете, я бе объркал окончателно. Имала нужда някой да й каже дали да плаче, или да се смее.

Що се отнася до Пърсуордън, той, подобно на Рилке, смяташе, че никоя жена не може да добави нищо ново към сумарния образ на Жената, и след наситата бързо намерил убежище сред благодатта на въображението — истинското поле за изява на твореца. И може би затова й се сторил студен и безчувствен. „Някъде дълбоко в теб дреме зъл и дребен англикански пастор“ — казала му тя и той се замислил сериозно върху достойнствата на това нейно наблюдение. „Може би — отвърнал и побързал да добави: — Но ти нямаш чувство за хумор и именно тази липса те е превърнала във враг на удоволствието. Врагът. Към всяко изживяване пристъпваш с предварителни очаквания. В това отношение аз съм далеч по-голям езичник от теб.“ И се разсмял. Откровеността може да бъде по-жестока от всичко друго.

Аз също си мисля, че той страдаше от „цялата тази кал, която хвърлят по теб колелата на живота“ — така бе писал някъде. Беше се постарал, доколкото може, да я остърже от себе си, с други думи — да заживее в по-спретнат вид. Трябваше ли сега да се обременява с ревностната страст на една Жюстин, да затъва в блатистата периферия на оня тип личност, която сам преди време бе успял да преодолее с толкова усилия? „За бога, не!“ — каза си. Сега разбираш ли какъв глупак беше той?