Лоренс Даррелл - Балтазар

Живият му ум съвсем не беше злъчен, въпреки че преценките му звучаха язвително. Виждал съм го да се трогва до сълзи, когато ми описваше страдащия от слепота Джойс и болестта на Д. Х. Лорънс — чак ръцете му се разтрепериха и лицето му пребледня. Веднъж ми показа едно писмо от Д. Х. Лорънс, в което пишеше: „У теб усещам нещо като вродено богохулство — почти омраза към нежно покълващия живец на нещата, към черните богове, които ни обладават…“ Той се изсмя. Много обичаше Лорънс, но без да се замисли, му отвърна със следната картичка: „Скъпи ми Д.Х.Л. Почти без преклонение — знай, аз само се опитвам да не подражавам на навика ти да издигаш Тадж Махал около нещо толкова просто, колкото е едно добро е…е.“

Веднъж каза на Помбал: „An fait l’amour pour mieux refouler et pour decourager les autres“ 20 20 Правиш любов, за да можеш по-добре да отблъснеш или обезкуражиш другите (фр.). — Б.пр. . После добави: „Трябва да поработя върху моя хандикап в голфа, никак не ми е добър.“ На Помбал винаги му трябваха няколко минути, преди да се съвземе от тези non-sequiturs 21 21 Непоследователности (лат.). — Б.пр. . „Quel malin, ce type-la.“ 22 22 Какъв чешит е този тип! (фр.) — Б.пр. — промърморваше той под носа си. Тогава, чак тогава Пърсуордън си позволяваше да се изсмее — след като вече е отбелязал точка в своя полза. Двамата бяха чудесна двойка и често се заливаха, при това здравата.

Помбал не беше на себе си след смъртта му — направо съсипан. Скри се от очите на света и две седмици не стана от леглото. Не можеше да говори за него, без да му се насълзят очите; това, разбира се, го вбесяваше. „Никога не съм предполагал, че толкова много обичам този непрокопсаник“ — току повтаряше… Чувам как Пърсуордън би се изсмял ехидно на това. Не, не си прав за него.

Публичните му сказки бяха пълен провал, както сигурно си спомняш. След време открих защо. Защото ги четеше от една книга. Това не бяха негови лекции! Но веднъж, когато го заведох в еврейското училище, за да поговори на децата от литературния кръжок, той беше неузнаваем. Започна, като им показа няколко фокуса с карти за игра, после поздрави носителя на литературната награда, като го накара да прочете пред всички своето отличено есе. След това продиктува на децата три неща, които да си запишат в тетрадките, защото един ден биха могли да им помогнат, стига да не ги забравят дотогава. Ето кои бяха те:

1. Всяко от нашите пет сетива съдържа по едно изкуство.

2. По въпросите на изкуството трябва да се съблюдава голяма дискретност.

3. Творецът трябва да улавя всеки полъх на вятъра.

После извади от джоба на шлифера си голям плик с бонбони, на които всички се нахвърлиха, начело с него, и така приключиха най-приятния си час по литература в това училище.

Той имаше някои детински навици, например да си бърка в носа и да си събува обувките под масата в ресторанта. Спомням си стотици срещи, на които е разведрявал атмосферата с естественото си държане и с чувството си за хумор, но тъй като никого не щадеше, непрекъснато си създаваше врагове. Веднъж бе написал на своя любим Д.Х.Л.: „Учителю, учителю, внимавай какви ги вършиш. Никой не може да остане бунтовник вечно, без да се превърне в автократ.“

Когато искаше да даде мнение за някоя нескопосна творба, заявяваше с тон на най-сърдечно одобрение: „Много ефектна.“ Това беше неговата поза. Той не се интересуваше чак толкова от изкуство, та да иска да спори с другите („псета, тръгнали да душат кучка, която обаче е твърде дребна, за да я яхнат“), затова само повтаряше: „Много ефектна.“ Веднъж, когато беше пиян, добави: „Ефектното в изкуството е онова, което сграбчва чувствата на публиката, без да я нахрани със стойности.“

Разбираш ли? Кажи, разбираш ли?

Всичко това действаше на Жюстин като мощна стрелба с едри сачми, която бомбардираше сетивата й, и за пръв път от много години тя успя да изживее нещо, което смяташе, че никога повече няма да й се случи: смях, непресторен смях. Представи си само какво е това за един възвишен дух! „Що се отнася до Жюстин — веднъж, когато беше пиян, Пърсуордън сам подхвана темата — според мен тя е като стар досаден сексуално-пропускателен пункт, през който, както изглежда, всички ние е трябвало да си минем по реда — същинска лисица е тази александрийска Венера. Господи, каква жена щеше да бъде, само ако можеше да се държи естествено и да не страда от угризения! Тогава щях да я препоръчам направо за Пантеона, но как да я изпрати човек там само с някаква препоръка от местните равини — сбирщина фанатизирани старозаветници. Какво ще каже на това старият Зевс?“ В този миг забеляза укорителния ми поглед, защото не бях съгласен с тези жестоки и несправедливи думи, и добави леко засрамен: „Съжалявам, Балтазар. Аз просто не смея да я взема на сериозно. Някой ден ще ти кажа защо.“