Лоренс Даррелл - Балтазар

Тези тихи меланхолни дни на острова са в пълен синхрон с мислите и чувствата на човек, който обикаля сам пустите плажове и всеки ден изпълнява еднообразните задължения на едно домакинство, в което няма майка. Сега обаче, където и да отида, каквото и да правя, нося в ръка голямото Междуредие — когато готвя, когато уча малката да плува или цепя дърва за огнището. Този плод на моето въображение продължава да живее като проекция на белия град с перлените небеса, които само напролет се назъбват от щръкналите минарета и ятата гълъби, запърхали в облаци от сребро и аметист; където тъмнозеленият мрамор на пристанищните води отразява като в огледало зурлестите носове на чуждоземни бойни кораби или пък поглъща мастилените им силуети, като ги облизва на приливи и отливи, подобно на езиците на секти и раси, над чието неспокойно съжителство железните им корпуси са дошли да патрулират, символизирайки западното съзнание, чиято сила е олицетворена в стомана — зловещата проповед на оръдията на фона на жълтеникавата повърхност на езерото, и градът, който призори разцъфва като роза.

„Пърсуордън! — пише Балтазар — Няма да кажа, че не си справедлив към него, а само това, че не си успял да го възкресиш върху твоите листове, няма го онзи човек, когото аз познавах. Той, изглежда, си е останал загадка за теб. (Очевидно да уважаваш гения на един човек, не стига, трябва малко и да го обичаш, нали?) Може би причината е завистта, която споменаваш, че те е направила сляп за неговите качества, но позволи ми да се съмнявам; на мен ми се струва, че е много трудно да завиждаш на толкова праволинеен и целенасочен човек, при това истински глупак в много отношения, което, от друга страна, го прави доста оригинален тип (например: парите го ужасяваха). Признавам, че лично аз винаги съм го смятал за велик — въпреки че и досега, до ден-днешен, не съм прочел нито една негова книга, нито дори последната му трилогия, която вдигна толкова шум по света, макар пред хората винаги да съм се преструвал, твърдейки обратното. Попрочитал съм оттук-оттам. Това ми стига.

Ето защо тук съм нахвърлял няколко бележки за него, не за да ти противореча, умнико, а само за да ти дам възможност да сравниш два толкова различни портрета. Но ако ти грешиш в представата си за него, знай, че не по-малко от теб греши и Помбал, който винаги е ценял чувството му за humour noir 18 18 Черен хумор (фр.). — Б.пр. , така скъпо на френското сърце. У Пърсуордън обаче нямаше жлъч и неговото отегчение от света бе истинско; неговата жестокост на думи се дължеше на неприкритата му откровеност и на малко дебелашкото му чувство за хумор. Според мен Помбал така и не успя да преглътне прякора Брадатия препуциум, който му лепна Пърсуордън; прощавай, но и ти не успя да преглътнеш критичните забележки на Пърсуордън по отношение на твоите романи. Спомняш ли си? «В тези книги се прокрадва някаква мрачна и доста странна жестокост — една липса на човечност, която в първия момент ме озадачи».

После обаче си дадох сметка, че това просто е начинът, по който един сантиментален човек прикрива собствената си слабост. В този случай жестокостта се явява обратната страна на сантименталността. Той наранява, защото се бои сам да не се размекне.“ Разбира се, ти си прав, като твърдиш, че Пърсуордън презираше твоята любов към Мелиса — прякорът, който ти измисли, сигурно също те е обиждал (Удовлетвореното желание). „Ето го Желанието, мъкне се с мръсния си шлифер.“ Глупава шега, знам. Но всичко това беше някак сюрреалистично.

Днес съм се разровил в едно чекмедже, пълно със стари спомени и бележки, и се опитвам да поразсъждавам за Пърсуордън върху белия лист; почивен ден е и клиниката е затворена. Знам, това е опасно занимание, но може би ще успея да отговоря на един въпрос, който би трябвало да зададеш и на себе си, след като прочетеш първите страници на това Междуредие: „Как са могли Пърсуордън и Жюстин…?“ Вече знам.

Той и преди е бил в Александрия на два пъти, преди да срещне всички нас, а веднъж е прекарал и цяла зима в Мазарита, където е работил върху една от своите книги: последния път обаче беше дошъл да изнесе кратък курс лекции в ателието и тъй като Несим, аз и Клия бяхме в управителния съвет, просто нямаше как да избегне онази страна на живота в града, която най-много го радваше и най-много го потискаше.

Най-добре си спомням физическите му особености. Беше светъл, среден на ръст със здраво, силно телосложение, но не набит. Кестенява коса и мустачки — много тънки. Изключително добре поддържани ръце. Приятна усмивка, въпреки че когато не се усмихваше, лицето му добиваше насмешливо и малко нахално изражение. Очите му имаха цвят на лешник и бяха най-хубавото нещо в него — проникваха надълбоко в чуждите погледи, в чуждите идеи, и то прямо, искрено, ала със страховита проницателност. Носеше се небрежно, но винаги беше безупречно чист; ненавиждаше мръсни нокти и мръсни яки. Нищо че дрехите му понякога бяха изцапани с петна от червено мастило, с което обикновено пишеше. Това е!