Лоренс Даррелл - Балтазар

Ако питаш мен, аз твърдя, че именно чувството му за хумор бе онова, което го разграничаваше от останалия свят, което го караше да се затвори в себе си, или пък беше открил безполезността да имаш мнение и в резултат на това беше придобил навика да казва точно обратното на онова, което мисли. Той беше хуморист и затова често изглеждаше, че нарушава добрия тон; оттук и типичното му двусмислие, и демонстративното лекомислие, с което се отнасяше към сериозни неща. Подобно съчетание от клоунско поведение с каменно лице слага знак върху всеки разговор, независимо от темата. Безпардонните му забележки оставаха отпечатъци като котешки лапи в масло. На всички глупости отвръщаше с една-единствена дума „квач“.

Според мен Пърсуордън вярваше, че успехът е присъщ на величието. Затова липсата на финансов успех (противно на онова, което мислиш, той не можа да забогатее от творчеството си, а малкото, което припечелваше, изпращаше веднага на жена си и двете си деца в Англия) го караше да се съмнява в собствените си възможности. Сигурно е трябвало да се роди американец. Не знам.

Спомням си, като отидохме да го посрещнем на пристанището заедно със задъхания Кийтс, който държеше да го интервюира. Обаче закъсняхме и когато го открихме, попълваше имигрантски формуляр. В графата „религия“ написа „Протестант — единствено в смисъл че протестирам“.

Заведохме го да пийнем по нещо, за да може Кийтс да си зададе въпросите на спокойствие. Клетото момче бе ужасно смутено и объркано. Пърсуордън си имаше една много особена усмивка, предназначена специално за пресата. Още пазя снимката, която Кийтс му направи онази сутрин. Усмивката му беше като замръзнала върху лицето на мъртво бебе. По-късно започнах да я разпознавам и знаех, че означава само едно: Пърсуордън се готви да извърши поредното, облечено в сарказъм изстъпление срещу общоприетите правила на добрия тон. И забележи, в тези случаи не се опитваше да забавлява никой друг освен себе си. Кийтс пухтеше и се потеше, мъчеше се да изглежда „откровен“, като човек, който си е направил проучванията, ала напразно. След това го помолих да ми даде екземпляр от интервюто, което бе написал на машина. Подаде ми едно от копията под индиго с озадачен вид, като ми обясни, че липсвал моментът на „новина“. Пърсуордън беше говорил неща от рода на: „Задължение на всеки патриот е да мрази родината си творчески“ или „Англия има въпиеща нужда от публични домове“; това последното беше шокирало Кийтс и той го бе попитал нима смята, че „необузданата разпуснатост“ ще донесе нещо добро на старата Англия. Нима Пърсуордън се мъчи да подкопае основите на религията?

Дори и сега, докато пиша, виждам лукавата физиономия на моя приятел, който отвърна с престорено шокиран тон: „За бога, не! Просто искам да се сложи край на жестокостта спрямо децата, което е една от най-ужасните черти на английския начин на живот, както и на робската преданост към домашните животни, която граничи с порнографско неприличие.“ Кийтс едва преглътна тези коментари, докато трескаво драскаше стенографските си точки и чертички и току забелваше очи, а Пърсуордън стоеше, вперил ласкав поглед в далечния хоризонт. Но ако за журналиста тази размяна на мнения бе загадъчна, той се озадачи два пъти повече от отговорите му на чисто политическите въпроси. Например като попита Пърсуордън какво мисли за конференцията на арабския комитет, която трябваше да се открие в Кайро същия ден, той отвърна: „Когато англичаните разберат, че не са прави, те веднага започват да хленчат и да лицемерят.“ — „Означава ли това, че сте критично настроен към английската политика в конкретния случай?“ — „Разбира се, че не. Нашите държавници са винаги безупречни.“ Кийтс изпухтя безпомощно и прекрати с политиката. На въпроса: „Възнамерявате ли да творите, докато сте тук?“ Пърсуордън отговори: „Ако ми бъдат отказани всички други начини за самоудовлетворяване, да.“

След като се разделихме с Пърсуордън, клетият Кийтс продължи да размахва пред лицето си лист хартия с надеждата да разхлади пламналото си чело и рече: „Хапливо копеле е тоя тип, нали?“ Истината обаче е, че той изобщо не беше такъв. Ала къде другаде може истински мислещият човек да намери убежище от така наречената наша действителност и да се защити от повсеместната глупост, ако не в редовното упражняване на витиевати двусмислици? Отговори ми. Особено пък един поет. Веднъж ми каза: „Поетите не говорят сериозно, когато се впускат да разсъждават за идеи и хора. Те гледат на тях, както пашата гледа на своя богат харем. Жените в него, разбира се, са много привлекателни. Там са, за да бъдат използвани. Но при тях въобще не стои въпросът дали са истински или фалшиви, нито пък дали имат душа. По същия начин и поетът поддържа свежия си поглед върху света и тогава всичко му изглежда чудесно. Точно това е имал предвид Наполеон, когато е казал, че поезията е science creuse 19 19 Куха наука (фр.) — Б.пр. . От своя гледна точка е бил съвсем прав.“