Лоренс Даррелл - Балтазар

Самата Жюстин ужасно искаше да го вземе на сериозно, но той просто не беше човек, който буди съчувствие, нито желание да споделиш самотата му, от която черпеше цялото си самообладание и хладнокръвие.

Докато самата Жюстин, нали знаеш, не понасяше самотата.

Спомням си, че веднъж Пърсуордън трябваше да изнася лекции в Кайро пред няколко общества, свързани с нашето Общество на изкуствата, и Несим, който беше зает, помоли Жюстин да го закара с колата. Така двамата се бяха озовали заедно в пътуване, което хвърли абсурдна сянка върху една любовна връзка, подобно на блед пейзаж, като че възпроизведен от находчив магически фенер — дело, колкото и да е странно, съвсем не на Жюстин, а на един далеч по-голям злосторник: самия романист. „Бяхме като същински Пънч и Джуди!“ 23 23 Герои от популярна куклена пиеса; съпрузи, които вечно се карат. — Б.пр. — мрачно заключи Пърсуордън след това.

По онова време той беше погълнат изцяло от романа, който пишеше, и както винаги, откри, че всекидневният му живот по някакъв особен начин започва да следва кривата на фабулата в собствената му книга. Обясни си го, като заяви, че всяка концентрация на волята измества живота (водата от ваната на Архимед) и го стеснява само в една посока. Беше твърдо убеден, че действителността винаги се мъчи да подражава на човешкото въображение, от което е сътворена. Това стига, за да ти подскаже, че под клоунското му поведение се криеше сериозен човек с разумни идеи и убеждения. Но през деня, за който говоря, освен всичко друго, бе и попрекалил с пиенето, както правеше често, когато работеше. В паузите между две книги обаче не близваше алкохол. Настанен в просторната кола до нея, до една красива жена — смугла, изписана, с огромни очи, сякаш горда фигура върху вирнатия нос на древен егейски кораб, той се почувствал като че книгата е легнала под истинския му живот подобно на лист хартия, покрит със стоманените стружки на преходни събития, които бързо се раздвижват под привлекателната сила на магнита, както в онзи до втръсване познат опит, дето всички сме го правили в училище.

И обърни внимание, той никога не флиртуваше; това, че се бе пуснал на Жюстин, е било само колкото да експериментира с още няколко реплики и пози, да се увери в правотата на някои свои заключения, до които бе стигнал в романа си, преди да го изпрати в печатницата, така да се каже. След това, не ще и дума, Пърсуордън се разкайваше жестоко за тази си волност. По това време се опитваше да избяга от абсурдния диктат на прозаичното повествование: „Той каза“, „Тя рече“, „Той я изгледа многозначително, протегна ръка, вдигна уморено глава и т.н.“ Възможно ли е, дали би успял да изгради образа без помощта на подобни подпори? Това го занимавало, докато седял и размишлявал върху пясъка. („Миглите й леко докоснали лицето му“. Merde alors! 24 24 По дяволите! (фр.) — Б.пр. Той ли го е написал?) Гъстите черни мигли на Жюстин бяха като… какво? Виж, целувките му били наистина топли и страстни, обаче доста разсеяни, защото въобще не били предназначени за нея. (Един от големите парадокси на любовта. Чувството за собственост и прекаленото вторачване в обекта на желанието са двете най-унищожителни за нея отрови.) Тогава той й обяснил колко е смешна и жалка, но с така подкупващи и трогателни закачки, че тя прихнала да се смее с необуздано, почти греховно облекчение. А от нейна гледна точка: не само кожата и косата му ухаели свежо, но и умеел да прави любов бавно, неумолимо, с лишена от всякакъв свян предприемчивост; сякаш по този своеобразен начин проявявал истинския си аз. Това възбудило у нея непознато дотогава еротично любопитство. А и нещата, които й наговорил! „Естествено, че съм чел «Нрави» и стотици пъти съм те изтъквал като главната трагическа героиня в романа. Книжката, разбира се, си я бива, написана е от човек, който е роден писател и както е модерно, ухае на потни мишници и белина. Но ти не мислиш ли, че прекалено много се перчиш с нея? Имаш нахалството да ни се пробутваш като ужасно сериозен проблем — по всяка вероятност, защото не можеш да ни впечатлиш с нищо друго. Глупаво е. Или може би това е така, защото евреинът обича наказанието и винаги се връща да си изпроси още, а?“ И съвсем внезапно я хванал здраво отзад за врата и със сила я повалил върху горещия пясък, преди още тя да се усети дали трябва да се обиди или изобщо как да реагира.

И после, докато я целувал, промълвил нещо толкова смешно, че смехът и сълзите се слели в съзнанието й, превърнали се в смесица от качества, на които трудно се устоява. „За бога!“ — извикала тя, след като решила да се прави на вбесена. Той обаче я изпреварил, оказал се доста бърз. Изненадал я, докато умът й дремел, така да се каже. „Не искаше ли да се любим? О, значи съм сбъркал.“ Тя го изгледала, малко обезкуражена от престореното покаяние, което доловила в гласа му. „Не, разбира се, че не. Всъщност да.“ Нещо у нея повторило настойчиво: „Да, да.“ Защо не, една връзка без последици — нещо толкова просто: скачаш в платноходката и изчезваш навътре в морето. „Глупак!“ — изкрещяла тя и неочаквано дори за себе си се разсмяла. Завоевание чрез нахалство, така ли? И аз не знам. Само ти излагам собствената си версия.