Лоренс Даррелл - Балтазар

А той си помислил: „Небеса! Ето, вече се караме като младоженци. Скоро може и наистина да се оженим, за да заживеем във взаимна нетърпимост, когато дори и черните точки по лицето ще бъдат повод за скандал. Пфу! Ужасната изогамия на Съвършения брак! Пърс, няма ли да го направим пак?“ Не ми е трудно да си представя всичко това. Пърсуордън често си говореше на кокни — когато беше пиян или когато беше сам.

„Ако се опиташ да ме удариш — отвърнал й той развеселен, — ще катастрофираме.“ Тогава му хрумнала мисълта за кратък жлъчен разказ, в който да я изтипоса. „За да имаме секс в изкуството — промърморил, — преди това трябва да въведем коефициент на отвращението.“ Тя продължавала да седи нацупена. „Какво си мънкаш под носа? Молитви ли?“

За нея половинката, която й оставала след любовен акт, не се състояла от погнуса и отчаяние, както обикновено, а от смях; и макар че вътрешно беснеела срещу него, продължила да се усмихва на неговата абсурдност, дори когато разбрала с болка в сърцето, че той никога няма да й принадлежи, че никога няма да го има дори като приятел, освен ако приеме да играе по правилата му. Това, което й предлагал, било страст, лишена от съчувствие и разбиране, която обаче, неизвестно защо, превръщала целувките му в трепетно изживяване. Може би защото те й напомняли за здравия апетит, с който гладно дете захапва ябълка. И като не искала да изгуби това усещане (някъде дълбоко в нея все още се намирали остатъци от една честна жена), тя се молела той никога да не я напусне, да не се оттегли от сегашната си позиция. Както всички жени, и Жюстин мразела всеки, в когото не можела да бъде сигурна; при това трябва да знаеш, че до този момент тя не беше имала мъж, от когото изцяло да се възхищава — въпреки че би могло да ти изглежда странно. Но ето че най-накрая се бе появил човек, когото не можеше да накаже със своите изневери — едно непоносимо, ала и приятно откритие. Жените са много глупави, но не и повърхностни.

Що се отнася до Жюстин, тя била силно изненадана от чувствата, които той успявал да възбуди у нея. Нещо съвсем просто — открила, че любовта й се разпростира и върху неодушевените предмети, свързани с него, като например лулата му от морска пяна с очукана дръжка. Или старата му шапка — безформена и изпомачкана от похода на годините, — която висеше зад вратата като акварелен портрет на самия човек. Открила, че сърцето й се свива при вида на предмети, до които се е докосвал, пък дори и само за да ги изхвърли. С ужас се улавяла как стои като вцепенена и гали старите му тетрадки, сякаш са тялото му, или пък как прокарва пръст по буквите, които бил изписал върху огледалото с четката си за бръснене (от Стендал): „Ако искаш да откриеш неизвестен принцип, трябва да имаш куража да се поровиш в човешката анатомия“ и „Големите души се нуждаят от подхранване.“

Веднъж, отивайки у тях, открила в леглото му проститутка арабка (докато самият той се бръснел в другата стая и си тананикал някаква мелодия от Доницети) и с учудване установила, че не изпитва ревност, а любопитство. Седнала в края на леглото, хванала с две ръце китките на нещастното момиче, притиснала ги с все сила назад към възглавницата и започнала да я разпитва най-подробно какво е почувствала, докато се е любила с него. Разбира се, това ужасно изплашило проститутката. „Не се сърдя — взела да повтаря Жюстин на хленчещото същество, — само съм любопитна да узная. Отговори ми каквото те питам.“

Наложило се да дойде Пърсуордън и да освободи посетителката си. После и тримата седнали на леглото, а Жюстин взела да я тъпче със захаросани плодове, за да я успокои.

Да продължавам ли? Този анализ може да не ти е много приятен, но ако си истински писател, би трябвало да искаш да проследиш нещата до техния завършек, нали така? Всичко това ще ти покаже колко трудно е било за Мелиса…

Той успяваше да я вбеси само защото, без да храни нежни чувства към нея, все пак изпитваше загриженост. Невинаги се правеше на шут и невинаги се дърпаше и именно това имам предвид, когато говоря за неговата откровеност. Раздаваше интелект вместо пари — всъщност беше й разкрил истинската тайна, която се криеше зад загадъчното му поведение. Ще я намериш в една от книгите му. Знам го, защото веднъж Клия ми я цитира като най-дълбокомисленото изказване върху човешките отношения. Една нощ той й казал: „Слушай, Жюстин, аз вярвам, че боговете са хора, и хората — богове; те непрекъснато се намесват един друг в живота си, като се опитват да се изявят един чрез друг — оттук идва и непреодолимото ни объркване, както и усещането ни за възможности, които чувстваме в нас или извън нас… И най-сетне (сега слушай), аз мисля, че много малко са хората, които съзнават, че сексът е духовен, а не физически акт. Тромавото съвкупление на човешки същества не е нищо друго освен биологическата парафраза на тази истина — един примитивен метод, по който умовете се представят един на друг, запознават се и се обвързват. Но за съжаление повечето хора работят само с физическия аспект на този акт, дори не подозирайки за поетическата хармония, на която той така несръчно се опитва да ги научи. Ето защо всичките тези затъпяващи повторения на една и съща грешка ми приличат на зазубрена таблица за умножение и ще си останат такива, докато не си извадиш главата от торбата и не започнеш да разсъждаваш разумно.“