Лоренс Даррелл - Балтазар

„Пърсуордън“ — казала тя и седнала до него.

„Няма да повярваш — казал той, — но ти си само една гадна, отегчителна, вманиачена светска дама. Отсега нататък ще ме оставиш на мира. Този път парите няма да ти помогнат.“

Постъпил е много глупаво, като решил да използва такъв език. Тя направо ликувала, защото разбрала, че е изплашен. Ти, разбира се, знаеш много добре колко е упорита Жюстин. Но за това си имало причина — зад обидите тя доловила истинска загриженост, — нещо, което нямало никаква връзка с отношенията им. Нещо съвършено различно. Какво?

Сигурно вече си забелязал, че тя беше безпогрешен психолог; и така, настанила се до него, вторачила се в лицето му и промълвила с тон, сякаш се мъчела да разчете нечетлив ръкопис: „Несим. Нещо свързано с Несим. Боиш се… но не от него.“ И после в някакъв интуитивен проблясък направила връзката и изтърсила: „Има нещо свързано с Несим, с което не можеш да направиш компромис: разбирам.“ И тя въздъхнала. „О, глупчо, защо не ми каза? Трябва ли да изгубя приятелството ти заради това? Разбира се, че не. Не ми пука дали искаш да спиш с мен, или не. Но самият ти — това вече е съвсем различно. Слава богу, че открих къде е причината.“

Той бил твърде изумен, за да каже нещо. Тази проницателност го изненадала повече от всичко друго у нея. Той просто я зяпнал и дълго време нищо не продумал. „Радвам се — продължила тя, — че всичко се уреди така безболезнено. И нищо няма да ни попречи да се срещаме. Може никога повече да не спим заедно, щом така искаш. Но поне ще мога да те виждам.“ Това е друга една разновидност на „звяра любов“ — категория, която не съм в състояние да дефинирам. По онова време тя вече беше готова и в огъня да влезе за него.

В ума й мълчанието на Несим бе взело зловещи размери. То се разрастваше във всички посоки, подобно на самата пустиня — изнервяше я. И тъй като собствената й съвест беше по природа и дори без причина гузна, тя бе вече започнала да се загражда с отбранителни пояси от приятели, чието безобидно присъствие би могло да премахне легналото върху нея подозрение — малка свита от придворни педерасти като Тото и Амар, чиито предразположения и предпочитания бяха достатъчно добре известни на всички, за да предизвикат ревност. Тя се движеше като някаква мрачна планета сред светското общество на града, приемайки ухажването на тези безполови кастрати единствено като вид защита. По същия начин един генерал би използвал естествените особености на града, който иска да защити — като го опаше с пръстени от укрепени насипи. Жюстин например не знаеше, че мълчанието на Несим, което той никога не нарушаваше, издава единствено отчаяние, а не безпокойство.

В твоя ръкопис не споменаваш почти нищо за детето — веднъж ти бях казал, че според мен Арнаути бе пренебрегнал този аспект в романа си „Нрави“, защото го смяташе за мелодраматичен. „На бездетните всичко им изглежда кухо“ — бе казал някъде Пърсуордън. Но въпросът за детето бе станал толкова важен за Несим, колкото беше и за самата Жюстин — за него това беше единственият начин да спечели любовта й, за която толкова жадуваше, или поне така си мислеше. И той се залови с този проблем като фурия, смятайки, че само така ще може да пробие емоционалната броня на красивата си, смълчана съпруга; жената, за която се бе оженил и бе закачил в покрития с паяжина ъгъл на живота си, провесена за китките като кукла на конци! Слава богу, че никога не съм „обичал“, умнико, и никога няма да обичам! Слава богу!

Пърсуордън пише някъде (знам го от Клия): „В английския има две големи, но позабравени думи, а именно «любим», която е повече от «любовник», и «обич», която е повече от «любов», дори от «страст».“

Един ден Жюстин съвсем случайно дочула по телефона част от разговор, който я накарал да смята, че Несим или е открил къде се намира изчезналото дете, или знае нещо за него, което не иска да й съобщи. Докато прекосявала хола, той се канел да затвори телефона, но преди това казал: „Добре, ще разчитам на твоята дискретност. Тя не бива да узнае.“ Не бива да узнае какво? И коя е тази „тя“? При това положение нищо чудно човек да прибърза със заключенията си. Тъй като в продължение на няколко дни Несим не отворил дума за въпросния разговор, най-накрая Жюстин решила да му потърси обяснение. И именно тук той направил фаталната грешка да каже, че такъв разговор не е имало и че тя е дочула реплики между него и секретарката му. Би било по-умно, ако беше казал, че разменените реплики се отнасят за нещо съвсем различно, но да я обвинява, че не е чула думите, които вече няколко дни панически отеквали в ума й, се оказало фатална грешка.