Лоренс Даррелл - Балтазар

Да, така е. Нещо специално, но какво? Каква ли съдба можеше да очаква романтик като него — такъв предан, любещ и търпелив почитател на жените? Все това се питах, щом го видех елегантно облечен, винаги с шапка и ръкавици, да отива към болницата с Балтазар за поредната операция…

Той ми описа състоянието на Мелиса, после добави: „Ако имаше кой да я обича поне малко, сигурно щеше да е по-добре.“ Това небрежно подмятане ме накара да се засрамя. Още същата вечер взех пари назаем от Жюстин, за да изпратя Мелиса в една клиника в Палестина, до голяма степен против волята й.

На път за вкъщи бяхме поспрели в градската градина, за да обсъдим нейния случай. Палмите грееха на лунната светлина, а морето блестеше, полюшвано от пролетния бриз. Болестта й, тази сериозна болест изглеждаше някак неестествена, не на мястото си, извън подредбата на нещата. Амарил ме прегърна, докато се изкачвахме по стъпалата, и окуражително ме притисна към себе си. „Животът е труден“ — рече. И когато влязохме в стаята, където тя лежеше, изпаднала в несвяст, с бледото си като платно лице, обърнато към тавана, лулата с хашиш върху нощната й масичка, той свали шапката си и додаде: „Винаги щом… не мисли, че те обвинявам… не, по-скоро ти завиждам за Жюстин… и все пак нас, докторите, винаги ни викат в краен случай, когато всичките средства на науката са се оказали безполезни. И тогава, като няма какво друго, ние казваме: «Ех, да имаше поне някой да я обича!»“ Той въздъхна и поклати красивата си глава.

Винаги се намират стотици начини да се оправдаеш, но на хартия софистиката и нейната логика едва ли могат да променят фактите. След информацията, която получих от Междуредието, споменът за онези дни отново ме връхлетя и взе да ме измъчва с неподозирани угризения — неща, за които не бях и предполагал преди това! Вървя до детето, което Мелиса роди от Несим, заченато в онази любовна история (дали е било „любов“, или той я е използвал, докато се е мъчел да узнае нещо повече за жена си? Може би един ден ще науча истината): вървя до детето, разхождаме се из пустите плажове и като престъпник си припомням момент по момент живота на белия град и съжалението ми е толкова голямо, че променя гласа ми, с който й говоря. Къде да търся ключа към загадката на онези дни?

Едно поне е ясно: не само аз изпитвам тези угризения. Пърсуордън със сигурност се е чувствал виновен — как иначе да си обясня парите, които ми остави в завещанието си с изричното изискване да ги похарча заедно с Мелиса? Това поне е един разрешен проблем.

Клия също — знам го със сигурност — се чувстваше виновна заради Мелиса, заради мъката, която ние всички й причинихме, въпреки че тя страдаше, така да се каже, от името на Жюстин. Бе поела нейната вина върху себе си — ужасена от злото, което нейната любовница причиняваше и на двама ни, и то почти без да има защо. И в този момент именно тя стана приятелка на Мелиса — закрилница и съветница, превърна се в най-близката й довереница до момента на самата смърт. Всеотдайната и непорочна Клия — още една глупачка! В любовта не си струва да си честен! Веднъж, говорейки за Мелиса, тя каза: „Ужасно е, когато зависиш изцяло от злонамерени към теб сили. Да виждаш мислено само един човек, като петно върху действителността…“ Изглежда, имаше предвид Жюстин — там горе, в голямата къща, сред високите свещници и маслените платна от забравени майстори.

Говорейки за мен, Мелиса й бе казала: „Откакто той си отиде, всичко в природата изчезна.“ Тогава тя вече умираше. Но никой няма право да заема такова място в живота на другия — никой! Сега разбирате с какъв суров материал работя при тези дълги и страстни диалози със самия себе си край неспокойното зимно море. „Тя те обичаше — повтаряше ми Клия — заради твоята слабост, именно това намираше за най-трогателно у теб. Ако беше силен и твърд, щеше да я изплашиш, да пропъдиш плахата й любов.“ И накрая, преди да затворя страниците на моя ръкопис с гняв и омраза, една последна реплика на Клия остана да звучи и да ме изгаря като нажежено желязо. "Мелиса ми каза така: "Ти, Клия, винаги си ми била приятелка и аз искам да го обичаш, след като умра. Направи го с него, обещаваш ли? И докато го правиш, мисли за мен. Не обръщай внимание на онова отвратително нещо любовта. Нима е невъзможно да го любиш от мое име? Моля те да спиш с него, а аз ще помоля Панагия да се спусне и да го благослови, докато спи — като в старите икони. „Колко типично за Мелиса, колко гръцко!“„“