Лоренс Даррелл - Балтазар

В този миг Мелиса влезе в стаята и лицето му се удължи.

— Та, такива ми ти работи — подхвърли той, като продължаваше да се тресе от сподавения смях, предизвикан от собствената му шегичка. — Още тази вечер ще седна да напиша едно писъмце до Бъджи, за да му разкажа последните новини.

Бъджи беше най-старият му приятел.

— Живее в Хоршам, старче, и прави клозети на открито. Сума пари натрупа от тях пустият му Бъджи. А иначе е член на КЗД 26 26 Кралско зоологическо дружество. — Б.пр. . Не знам какво означава това, но на листовете му за писма така пише. Чарлс Донахю Бъджън, КЗД. Пиша му всяка седмица. Без изключение. Винаги съм го правил и винаги ще го правя. Верен до гроб, това съм аз. Никога няма да предам приятел.

Мисля, че именно за Бъджи бе предназначено онова недовършено писмо, което намериха в апартамента му след неговата смърт. Там пишеше: „Стари приятелю, откакто ти писах последния път, нещата се промениха. Сега като че целият свят се е обърнал срещу мен. Трябва да…“

Скоби и Мелиса! В златистата светлина на тези недели и двамата оживяват пред очите ми, грейнали с цветовете, с които споменът обагря онези, които обогатяват живота ни чрез смях и сълзи, без самите да съзнават, че с нещо са ни дарили. А най-ужасното е, че невъздържаната страст, която Жюстин запали в мен, бе също толкова ценна, както би била и ако беше „истинска“; и дарът на Мелиса бе една загадка — какво всъщност можеше да ми предложи тя, това бледо безпризорно дете на александрийското крайбрежие? Дали Клия е била обогатена или ощетена от отношенията си с Жюстин? Бих казал по-скоро обогатена, безмерно обогатена. Дали пък не бяхме подхранвани единствено от измислиците на собственото си въображение, от лъжи? Спомням си думите, които Балтазар бе написал някъде с едрия си книжовнически почерк: „Всички живеем с избрани измислици“ и още: „Всичко, казано за някой, е вярно… Всичко е вярно за всеки…“ Не бяха ли това думи на Пърсуордън, изровени от собствените му преживявания с мъже и жени, или просто плод на внимателно наблюдение върху всички нас, нашето поведение и последиците от него? Не знам. Сещам се за един абзац от роман, в който Пърсуордън говори за мисията на твореца в живота. И там казва нещо от този род: „Макар и да долавя всяко несъгласие, всяко бедствие в природата на човека, той не може да направи нищо, за да предупреди приятелите си, нито да посочи с пръст, нито да извика навреме, за да се опита да ги спаси. Би било безполезно. Защото те самите са двигател на собственото си нещастие. Единственото, което творецът е в състояние да стори, е да им повели: «Разсъждавай и ридай!»“

Дали пък съзнанието за трагедия не е непоправимо загнездено — не, не във външния свят, който ние всички виним, а в нас самите, в човешките условия, които в крайна сметка бяха продиктували неочакваното му самоубийство в онази прашна хотелска стая? Предпочитам да мисля, че точно това е станало, но може би отдавам прекалено голямо значение на твореца за сметка на човека в него. Балтазар пише: „От всички неща за мен самоубийството му си остава най-невероятната и съвършено необяснима приумица. На какъвто и стрес или напрежение да е бил подложен, аз просто не мога да се насиля да повярвам, че това е причината. Но от друга страна, нека си го кажем — ние всички живеем в сянката на личностите край нас, без да вникваме надълбоко, навътре, под привидното. Ала и така да е, неговото самоубийство ме изненада като несъвместимо с характера му. Нали разбираш, той се беше успокоил по отношение на работата си — онова нещо, което най-много измъчва хората на изкуството — и дори бе започнал да гледа на творчеството си като на «божествено неважно» — фразата, както виждаш, е съвсем в неговия стил. Знам го със сигурност, защото веднъж, когато го бях запитал: «Каква е целта на писането?», той ми бе от говорил върху гърба на един плик. Отговорът му гласеше следното: «Целта на писането е да откърми човека, който в крайна сметка ще надмогне изкуството.»“

Имаше странни идеи за състава на душата. Например чувал съм го да казва: „Смятам, че тя е съвършено нематериална, също като дъгата — появява се във видима форма с определени качества, само когато вниманието е насочено към нея. Най-истинската форма на внимание, разбира се, е любовта. Тогава ‘хората’ стават това, което е илюзията за мистика, или ‘материята’ за физика, когато я възприема като форма на енергията.“

Той винаги гледаше с насмешка на моя интерес към окултното, както и на работата в Кабал, чиито събирания самият ти посещаваше. Обичаше да казва: „Истината е въпрос на разбиране на нещата — не можеш да стигнеш до нея, изкачвайки стълба от заучени схващания.“