Лоренс Даррелл - Маунтолив

След като отново остана сам, отпи от чая и мислено се пренесе напред в претрупания си с ангажименти ден, който носеше богати обещания за развлечения, а от тях нямаше да му остане време да си задава тревожни въпроси. Изкъпа се, облече се бавно, съсредоточено, концентрирал ума си върху избора на дрехи, които да са подходящи за официалното му сутрешно посещение, после взе методично да си слага вратовръзката. „Много скоро ще трябва радикално да сменя начина си на живот — помисли си, — за да не се изпразни окончателно от всякакъв смисъл. Как може да стане това по най-добрия начин?“ Някъде във взаимовръзката между причина и следствие откри празно пространство, което насочи ума му към думата „общуване“. Повтори я на глас пред себе си в огледалото. Да, точно там зееше липса. „Трябва да си взема куче — помисли си патетично, — за да ми прави компания. Освен това ще имам за кого да се грижа. Мога да го разхождам край Нил.“ Но го обзе някакво усещане за абсурд и той се усмихна. Въпреки това, докато правеше обичайната си сутрешна обиколка из посолството, надникна в канцеларията и със съвсем сериозен глас попита Еръл от какво куче става най-добър домашен любимец. И двамата се впуснаха в дълъг и приятен разговор за различните породи и дружно решиха, че един фокс териер е може би най-подходящата компания за ерген. Фокстериер! Повтори думата, докато прекосяваше стълбищната площадка, за да отиде при аташетата, като се усмихваше на собствената си глупост. — Какво ново?

Секретарката му вече беше сортирала документите в съответните канцеларски тави и беше подпряла на стената пощенските чували с червено клеймо. Единственият реотан на електрическата печка поддържаше приятна температура за рутинната работа през деня. Маунтолив се зае първо с телеграмите, демонстрирайки пресилено внимание, после премина на отговорите, които екипът от млади служители беше подготвил. Улови се как накъсва, размества и променя фразите, тук-там преобръща изреченията наопаки, прибавя забележки в полето; това беше нещо ново, тъй като никога преди това не се беше престаравал по отношение на официалния английски и всъщност дори ненавиждаше невъобразимите извъртания и многословието, с които беше изпълвал собствените си чернови като начинаещ и подчинен на един посланик, който се имаше за голям стилист — изобщо има ли някакво изключение от това правило в дипломатическите служби? Не. Той винаги е бил невзискателен в това отношение, но сега принудителната концентрация, в която живееше и работеше, бе започнала да се проявява в натрапчиво вмешателство и проява на педантизъм, които пък вече леко дразнеха усърдния Еръл и хората от неговия отдел. Въпреки че Маунтолив го знаеше, продължи да го прави, без да му мигне окото; критикуваше, задаваше въпроси и поправяше текстове, които сам знаеше, че са вече достатъчно добре написани, помагаше си с пълния Оксфордски речник и Скийт, досущ като някой средновековен учен, който цепи надве теологичен косъм. Запалваше пурата си с отворени краища и пушеше мълчаливо, докато задраскваше и нахвърляше нови думи върху белезникавата като мрамор хартия за протоколи.

Точно в десет се чу дрънченето на чаши и чинийки и Бон, охраната на канцеларията, се появи малко стеснително с чаша говежди бульон и чиния сухари, за да обяви очакваната пауза за лека закуска. Маунтолив се отпусна в креслото за четвърт час, отпиваше от чашата, забил поглед в бялата стена със серия неутрални японски гравюри — стандартната украса, избрана от отдела за произведения на изкуството към посланическите мисии. След малко трябваше да се заеме с пристигналата от Палестина поща; тя беше вече сортирана в отдел „Архиви“ — тежкият брезентов чувал се въргаляше на пода със зинала паст, а чиновниците разпределяха пощата върху специалните високи маси, покрити със зелено сукно, докато секретарите на различните отдели чакаха търпеливо пред преграденото като кошара пространство, за да може всеки да вземе своя дял от плячката… Тази сутрин, докато изчакваше, усети някакво неясно предупредително безпокойство, тъй като Маскелин все още не беше показал никакъв признак на живот. Дори не беше потвърдил получаването на предсмъртното писмо на Пърсуордън, да не говорим за коментари върху него. Почуди се защо ли.

На вратата се почука и Еръл влезе със стеснителна неуверена походка. В ръцете си държеше обемист плик, внушително запечатан и надписан.

— Сър, от Маскелин — каза той и Маунтолив се надигна и протегна ръка с пресилен жест на пълно безразличие.