Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Цялата тази неловка ситуация идва от страха ми, че в един момент може да се наложи да му сторим нещо лошо. Но дори да сме застрашени от него, никога не бива да се стига дотам, никога. Обещал съм си. Всичко съм премислил. Това би изглеждало като неизпълнен дълг, но въпреки това трябва да сме наясно. Само тогава бих могъл отново да се успокоя. Чуваш ли ме?

И той отново я погледна с копнеж, с очите на своето въображение. Тя лежеше така, сякаш плуваше над тъмната кувертюра от дамаска, със скръстени ръце и крака като статуя, без да откъсва черните си очи от него. Тъмна лимба се беше извила върху челото й. Лежеше сред безмълвието на стаята, която бе приютила (ако стените имаха уши) техните най-тайни намерения, там, под тибетската маска със светещите очи. Зад нея блестяха рафтовете с книги, които събираше, но рядко четеше. (Използваше текстовете в тях като знамения за бъдещето, прелистваше страниците им и слагаше пръст напосоки върху някое изречение — „библиомантия“ се нарича това изкуство.) Шопенхауер, Хюм, Шпенглер и колкото и да е странно, няколко романа, включително от Пърсуордън. Светлината на свещите се отразяваше в лъскавите им корици. Тя се прокашля, загаси цигарата си и каза със спокоен глас:

— Мога да се примиря и да приема всяко решение. В момента обаче тази твоя слабост заплашва и двама ни. Освен това всички сме разтревожени за твоето здраве, и най-вече Балтазар. Дори на ненаблюдателни хора като Дарли вече им прави впечатление. Това никак не е добре. — Гласът й беше студен и беззвучен.

— Жюстин — пророни той с нескривано възхищение. Приближи се и седна в края на леглото й, обви я с ръце и силно я притисна към себе си. Очите му грееха с ново въодушевление, с нова благодарност. — Толкова съм слаб — каза.

Легна до нея, сложи ръце под главата си и притихна — размишляваше. Останаха дълго така, безмълвни един до друг. Най-накрая тя се обади:

— Дарли беше тук на вечеря и си тръгна малко преди да пристигнеш. От него научих, че следващата седмица посолствата си стягат багажа и се връщат в Кайро. Значи Маунтолив ще се върне обратно в Александрия чак по Коледа. Това е нашият шанс да си починем и да възстановим силите си. Казах на Селим, че следващата седмица заминаваме за Абусир за цял месец. Несим, сега ти е нужна почивка. Ще плуваме, ще яздим в пустинята, няма да мислим за нищо, чуваш ли? Като мине известно време, ще поканя Дарли да ни погостува, за да си говориш и с друг освен с мен. Знам, че го харесваш и го смяташ за приятна компания. Това ще се отрази добре и на двама ни. От време на време може да се връщам тук за по една нощ, колкото да науча нещо ново… Какво ще кажеш? Несим изсумтя и обърна глава.

— Защо? — прошепна тя тихо и извърна устни. — Защо сумтиш?

Той въздъхна шумно и каза:

— Не е това, което си мислиш. Знаеш колко много го харесвам и колко добре се разбираме двамата. Мисля си за преструвките, за тази комедия, която трябва да разиграваме дори пред приятелите си. О, Жюстин, защо не може без тези представления!

В този миг забеляза, че тя го гледа с широко отворени очи и с изражение, което издаваше нещо като ужас или недоумение.

— О — пророни тя замислено и тъжно след миг и затвори очи, — о, Несим! Значи никога няма да разбера коя съм.

Двамата мъже седяха един срещу друг в топлата оранжерия, умълчани над прекрасната шахматна дъска с фигури от слонова кост — съвършеното приятелство. Шахът беше подарък от майката на Маунтолив за двайсет и първия му рожден ден. Докато седяха, някой от двамата започваше разсеяно да разсъждава на глас. Това не беше разговор, а просто мислене на глас, общуване на умове, погълнати от големите стратегии на шаха — вторичен продукт на приятелство, което се коренеше в плодоносното безмълвие на тази царска игра. Балтазар говореше за Пърсуордън:

— Това ужасно ме подразни. Искам да кажа, това негово самоубийство. Чувствам се като човек, който не е успял да схване нещо съществено. Приемам го като презрение към света, презрение към начина, по който се държи светът.

Маунтолив вдигна поглед към него:

— Не, не. По-скоро конфликт между дълг и любов. — После побърза да добави: — Но не мога да ти кажа много. Когато сестра му пристигне, тя по всяка вероятност ще ти каже повече, ако може. — И пак се умълчаха. Балтазар въздъхна:

— Истината — гола и безсрамна. Това е прекрасна фраза. Ала ние винаги я виждаме както изглежда, никога каквато е. Всеки човек си има свое собствено тълкуване.