Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Моите думи ли, Несим? — изръмжа, после кимна. — И думите на Таор. Когато дойде моментът, ще знаем как да действаме. Никой не бива да се страхува. Ние не сме мечтатели.

— Мечтатели! — ахна Несим, не беше на себе си, обзет от мрачни предчувствия и отвращение, дълбоко засегнат от тази липса на уважение от страна на по-малкия брат. — Точно вие сте мечтателите! Хиляди пъти съм ти обяснявал точно какво се опитваме да направим… какво искаме да постигнем с всичко това. Селяндур и идиот, това си ти… — Но думите му, които друг път биха се загнездили в ума на брат му като острие, сега се оказаха кухи и безрезултатни. Наруз стисна здраво устни, а с дланта на ръката си бавно направи жест на прерязване, разсече въздуха пред собственото си тяло от ляво на дясно.

— Думи — каза дрезгаво. — Сега вече те знам, братко.

Несим се огледа като обезумял наоколо, сякаш търсеше помощ или пък някакъв достатъчно твърд предмет, с който да набие истината за това, което имаше да казва, в главата на седналия пред него. Обзе го истерична ярост, гняв срещу този оглупял от пиянство човек, който отвръщаше на молбите му с празно, нищо неразбиращо изражение. Разтрепери се. Когато тази сутрин потегли от Александрия с ясно решение и успокоен ум, беше очаквал всичко друго, но не и това.

— Къде е Лейла? — извика рязко, сякаш можеше да я привика на помощ, при което Наруз изкудкудяка насмешливо. Вдигна пръст, допря го до слепоочието си и измънка тържествено:

— В лятната къща, както сам знаеш. Ако искаш, върви при нея. — И пак изхихика, после кимна и добави с нелепо детинско изражение: — Сега тя е сърдита на теб. За пръв път на теб, а не на мен. Заради теб, Несим, е плакала. — И долната му устна потрепери.

— Пияница — изсъска Несим безпомощно. Очите на Наруз засвяткаха. Изсмя се отривисто, стържещо — едно кратко излайване — и отметна главата си назад. След което, без никакво предупреждение, усмивката изчезна и лицето му отново доби предпазливо и тъжно изражение. Облиза устни и прошепна:

— Я, я, Несим — каза го тихо, сякаш бавно възвръщаше чувството си за мярка. Но Несим, побелял от гняв, не беше на себе си от обзелото го чувство на безсилие. Изкачи последните няколко стъпала, хвана Наруз за рамената, разтърси го и изкрещя в лицето му:

— Глупак, ти си заплаха за всички нас. Погледни какво ми даде Серапамун. Комитетът ще се саморазпусне, ако не престанеш с твоите речи. Разбираш ли? Ти си луд, Наруз. В името на Бога, трябва да проумееш какво ти казвам… — Но голямата глава на брат му сега изглеждаше още по-замаяна, упоена, противоречиви изражения пробягваха по лицето му; държеше я наведена като на бик, раздразнен до нетърпимост. — Наруз, чуй ме. — Лицето, което бавно се вдигна към Несимовото, като че беше станало по-голямо и по-празно, очите още по-лишени от блясък, ала преливащи от болката на ново познание, което нямаше нищо общо със стерилните революции на разума; преливаше от нещо като гняв и недоумение, объркване и тревога, които търсеха начин да се проявят. Изучаваха се гневно един друг. Устните на Несим бяха побелели, дишаше тежко, докато брат му просто го гледаше втренчено, с устни, опънати назад върху белите зъби, като че беше хипнотизиран.

— Чуваш ли ме? Оглуша ли? — Несим го разтърси, но само с едно помръдване на широките си плещи Наруз отпъди досадната ръка, а лицето му се покри с червенина. Несим продължи да му говори необмислено, без да се съобразява, обсебен от парливите несгоди, които изреждаше ведно с порой от обвинения. — Ти представляваш опасност за всички нас, дори за Лейла, дори за себе си, дори за Маунтолив. — Защо му трябваше да споменава това фатално име? От самото му произнасяне Наруз настръхна, изпълни се с ново, почти тържествуващо отчаяние.

— Маунтолив — изграчи той и изпъшка, след което се чу как зъбите му заскърцаха. Приличаше на безумец. Но не помръдна от мястото си, въпреки че ръката му инстинктивно се пресегна към дръжката на големия камшик, който лежеше в скута му. — Тази английска свиня! — Избълва го яростно и гръмогласно, направо изплю думите.

— Защо говориш така?

И ето че най-неочаквано последва ново преображение, тъй като тялото на Наруз се отпусна, притихна; той вдигна поглед с лукаво изражение, изхихика приглушено и каза с глас малко по-силен от шепот:

— Ти му продаде нашата майка, Несим. Ти знаеше, че това ще причини смъртта на баща ни.

Тук вече Наруз прекали. Несим се нахвърли срещу него, размаха свитите си юмруци, не спираше да го ругае на гърления арабски, налагаше го където свари. Но върху това огромно и яко тяло ударите падаха като леки перца. Наруз не помръдна, не направи никакъв опит да отклони ударите от себе си или да им отвърне — в това поне старшинството на брат му се оказа още в сила. Не можеше да се престраши да удари по-големия си брат. Но както си седеше свит надве и тихо се подсмихваше под безполезния дъжд от юмруци, той не спираше да повтаря яростно едно и също: — Ти продаде майка ни.