Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Това ли е казал? — изпелтечи Несим и сериозният мъж кимна.

— Да. Да благодарим на Бога, че срещите ни са все още тайни. При последната се разфуча като някой мелбуз (обсебен от духове) и взе да крещи, че за да постигнем целите си, ако трябва, ще въоръжи и бедуините. Можеш ли да си представиш нещо по-ужасно?

Несим облиза пресъхналите си устни.

— Нямах никаква представа — промълви.

— Ние сме много обезпокоени и загрижени за съдбата на цялото движение, ако подобни проповеди продължат. Разчитаме на теб да го вразумиш. Той, скъпи ми Несим, трябва да бъде обуздан или най-малкото да му бъде обяснено точно каква е нашата роля. Той непрекъснато се среща с Таор, винаги е там, в пустинята при нея. Аз не смятам, че тя има някакви политически убеждения, но от срещите си с нея той става все по-ревностно религиозен. Дори ни разказваше как двамата падат на колене и стоят с часове насред пясъците под палещото слънце да се молят. „И сега вече виждам нейните видения и тя — моите.“ Така твърди. Освен това е започнал много да пие. Това е нещо, на което трябва да обърнеш внимание незабавно.

— Веднага ще се видя с него — беше обещал Несим и сега, когато за пореден път се обърна и взря очи в тъмния невъзмутим поглед на Жюстин, той веднага се почувства по-силен и тихичко повтори фразата, опипа я мислено, както се опипва острието на нож, за да се провери дали е наточен. Беше отлагал срещата си с него под един или друг предлог, макар и да знаеше, че рано или късно тя трябва да се състои и че той трябва да се наложи над Наруз — но над един друг Наруз, не онзи, когото винаги бе познавал.

А сега и Пърсуордън се беше намесил по този глупав начин, беше прибавил към всичко своята смърт и предателство, за да го натовари допълнително с всичко онова, което засягаше дела, за които Наруз нямаше никаква представа; настрои трескавия си ум да поеме по паралелни релси към безкрайността… Имаше усещане, че събитията се сгъстяват около него и че той започва да се задушава под бремето на задължения, с които сам се беше нагърбил. Всичко взе да се случва наведнъж — в разстояние само на няколко седмици. Започна да го обзема чувство на безпомощност, тъй като всяко решение вече му изглеждаше не като резултат на собствената му воля, а по-скоро като принуда в ответ и под напора на външни обстоятелства; неотложностите на историческия процес, в който самият той беше засмукан като в подвижни пясъци.

Щом вече не можеше да контролира събитията, тогава трябваше да овладее себе си, собствените си нерви. Ала седмици наред вече разчиташе не на самообладанието си, а на успокоителните, които бяха заели мястото му, въпреки че успяваха да подействат единствено на подсъзнателните му спазми и то временно; упражненията по стрелба с пистолет — едни толкова ненужни и детински тренировки срещу евентуален опит за убийство — също не му помагаха да си отдъхне. Беше като обсебен, често връхлитан от детските си спомени, които сега изникваха пред очите му съвсем без причина и без последствия, превземаха живота му денем. Консултира се с Балтазар, но, разбира се, не можеше да сподели с него истината за своята угриженост, така че хитрият приятел му предложи, когато може, да си записва сънищата и това също беше направено. Но психическите напрежения не се махат, докато човек не се изправи директно срещу тях и не ги овладее, докато не влезе в битка със заплахите на превъзбудения ум…

Беше отложил разговора си с Наруз, докато се почувства по-силен и в състояние да го издържи. За щастие срещите на групата бяха нарядко. Но с всеки изминал ден той се чувстваше все по-неспособен да се изправи пред брат си и не друг, а Жюстин беше тази, която най-накрая с една на място казана дума го накара да потегли към Карм Абу Гирг. Сграбчи реверите на сакото му и изрече бавно и отчетливо: „Бих ти предложила сама да отида да го убия, ако това нямаше да ни раздели завинаги. Но ако решиш, че това трябва да се направи, аз имам силата да дам заповедите вместо теб.“ Разбира се, не говореше сериозно. Това беше само номер, за да го накара да дойде на себе си и умът му веднага се проясни, мъглата на колебливостта се вдигна. Тези думи, така ужасни и изречени така тихо, лишени дори от гордостта на безстрашието, което носеха в себе си, събудиха отново страстната му любов към нея, така че очите му едва не се насълзиха. Той се загледа в нея, както религиозен фанатик гледа икона, и наистина, чертите на лицето й, сърдити и сковани, както и прибулените й очи бяха досущ като на древно византийско изображение.