Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Жюстин — каза, а ръцете му трепереха.

— Несим — рече тя с дрезгав глас и облиза пресъхналите си устни, но в очите й блестеше варварска непоколебимост. Зарадван (тъй като задръжките му бяха отпаднали), той отсече:

— Ще тръгна тази вечер, няма от какво да се страхувам. Всичко ще се уреди, независимо как. — Изведнъж се изпълни със сила, беше решен да вразуми брат си и да предотврати опасността от следващо нареждане, компрометиращо неговия народ, коптите.

Смелостта не го напусна, когато същия следобед тръгна с голямата си кола, понесе се с шеметна скорост и решимост по прашните пътеки край каналите до мястото, където конете, за които беше телефонирал по-рано, вече го чакаха. В този момент наистина очакваше с нетърпение да види брат си, да го изгледа с нетрепващи очи, да му се наложи, да си възвърне авторитета, да излезе наглава с него. Управителят на имението, Али, го посрещна на обичайното място при брода и го поздрави с традиционната любезност, която още повече затвърди решимостта му да бъде неотстъпчив. В края на краищата той беше по-големият брат. Али беше довел белия арабски кон на Наруз и двамата препуснаха вихрено покрай каналите, а отраженията им в размътената вода галопираха успоредно с тях. Беше попитал единствено дали брат му си е у дома, на което получи само мълчаливо кимване. Повече не си размениха нито дума, докато яздеха. Теменужената светлина на сумрака вече обагряше въздуха и от езерото се заиздигаха прокъсани изпарения. Мушичките също излетяха в окото на гаснещото слънце и се понесоха в сребриста нишка, за да съберат последните издихания на топлината му върху крилете си. Птиците се събираха на семейства. Колко спокойно изглеждаше всичко! Прилепите вече се стрелкаха, усърдно бродираха притъмнялата канава на въздуха. Прилепите!

Къщата на семейство Хоснани вече тънеше във виолетовата прохлада на вечерта, сгушена в подножието на невисок хълм и в сянката на селцето, чието високо бяло минаре още блестеше с отблясъците на залеза. Докато слизаше от коня си, Несим чу сърдитото изплющяване на камшик и зърна мъж, застанал на най-горния балкон на къщата, който се взираше напрегнато надолу към синьото езерце в двора. Беше Наруз и в същото време не беше Наруз. Възможно ли е един-единствен жест на човек, когато познаваш добре, да ти разкрие вътрешното му преобразяване? Мъжът с камшика, застанал там горе, загледан втренчено в тъмнината на двора, със самата си стойка издаваше една нова самонадеяност, един авторитет, който не представляваше част от жестовия репертоар, така да се каже, на онзи Наруз, който той помнеше.

— Непрекъснато се упражнява — прошепна му управителят и хвана юздечката на коня, — всяка вечер тренира с камшика си върху прилепите. — Несим реши, че не е разбрал.

— Върху прилепите ли? — повтори тихо, почти наум. Мъжът от балкона — онзи Наруз на бързо изникналото ново впечатление — изхихика отривисто и се провикна с дрезгав глас:

— Тринайсет. — Несим блъсна външната порта и застана в рамката й на фона на идващата отвън светлина. Провикна се нагоре към смрачаващото се небе с небрежно приятелски тон, като вентрилоквист, към наметнатата фигура, чийто силует се очертаваше на най-високия балкон с дълъг камшик в ръка, навит от едната му страна — в покой.

— Я, я, Наруз — произнесе гальовно традиционния поздрав на общото им детство.

— Я, я, Несим — дойде отговорът след кратка пауза и после настъпи дълго мълчание. Несим, чиито очи бяха вече привикнали с тъмнината, чак сега видя, че целият вътрешен двор беше покрит с телата на убити прилепи — като парчета от съдран чадър — някои все още се гърчеха или се влачеха в локви от собствената си кръв, други лежаха неподвижно, разкъсани на парчета. Значи вечер с това се занимава Наруз — „тренира върху прилепите“! Спря за миг, несигурен в себе си, не знаеше какво да каже. Зад него управителят затвори голямата външна порта и ето че изведнъж той се открои като черна фигура на фона на мрака, пое нагоре по стълбата, където неговият чужд брат стоеше и съзнателно го наблюдаваше без капка разкаяние. Един прилеп проряза светлината и той забеляза как ръката на Наруз неволно понечи да се стрелне напред, но бързо се отпусна до тялото; от наблюдателния си пост на най-високото стъпало той можеше да се прицели с лекота в летящите мишени. Известно време никой от двамата не проговори, след това една врата се отвори със скърцане и хвърли лъч светлина по пътя на Несим. Управителят излезе от външната пристройка с метла и започна да събира парчетата от потръпващите тела на жертвите на Наруз, които бяха осеяли голата земя на двора. Наруз се наведе леко напред и взе втренчено да го наблюдава, докато метеше, а когато купчината съдрани тела беше почти прибрана до вратата на пристройката, се провикна с пресипнал глас: