Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Тринайсет ли са?

— Тринайсет.

Гласът подейства на Несим като невралгичен гърч, защото беше като на дрогиран — суровият заповеднически глас на човек, пушил хашиш или може би опиум; гласът на човек, който идва от някаква нова орбита в неизвестна вселена. Той бавно си пое въздух, докато дробовете му се изпълнят докрай, а после се обърна нагоре към фигурата на върха на стълбата.

— Я, я, Наруз. Дошъл съм да говоря с теб по един много важен въпрос.

— Качвай се — излая Наруз с резкия тон на овчарско куче. — Тук те чакам, Несим. — Това обаждане помогна на Несим да проумее много неща, тъй като никога преди това гласът на брат му не е бил така лишен от нотка топлота, дори радост. При всеки друг случай той хукваше надолу по стълбите да го приветства по своя си малко недодялан начин, като взимаше стъпалата по две наведнъж и се провикваше: „Несим, колко хубаво, че си тук!“ Несим прекоси двора и се хвана за прашния дървен парапет.

— Важно е — извика му строго и звънко, сякаш искаше да наложи себе си в общата картина: потъналия в сенки двор със самотната фигура, чийто силует изпъкваше като изрязан на фона на небето, стиснал дългия камшик с лекота, без усилие; стоеше и го съзерцаваше. Наруз повтори, този път по-тихо:

— Качвай се — И ето че седна, сложи камшика до себе си на най-горното стъпало. За пръв път, помисли си Несим, идваше в Карм Абу Гирг, без да го посрещнат. Изкачи стъпалата бавно, като поглеждаше нагоре.

На първия етаж беше доста по-светло, а когато стигна втория, вече имаше достатъчно светлина, за да види лицето на брат си. Той седеше съвършено неподвижно, с наметка и ботуши. Камшикът беше свободно навит в основата на перилата, а дръжката му лежеше в скута му. До него, върху прашния дървен под, стоеше полупразна бутилка джин. Наруз беше забил брадичка в гърдите си и гледаше кръвнишки изпод рунтавите си вежди към приближаващия непознат с изражение, в което по странен начин се преплитаха непреклонност, нерешителност и тъга. Ето го и стария му номер — да стиска напрегнато кътници, при което мускулите на слепоочията му се стягаха и отпускаха, като че в тях с тежко туптене биеше отчетлив пулс. Наблюдаваше бавното изкачване на брат си с онази мрачна раздвоена колебливост, в която от време на време мъждиво проблясваше пламъкът на отдавна натрупан, но контролиран гняв. Когато Несим стигна до последната площадка и пое по най-горния ред стъпала, Наруз се размърда и ненадейно издаде дълбок гърлен звук — с какъвто човек подвиква на хрътка — и протегна напред косматата си ръка. Несим се закова на място при думите на брат си:

— Стой там, Несим! — Нов и властен глас, в който обаче нямаше никаква заплаха. Несим се поколеба, припряно се наведе напред, за да изтълкува по-добре този непривичен жест — прямата гола десница протегната напред като за анатема с изпънати пръсти, но леко треперещи.

— Пил си — каза тихо най-накрая, но в гласа му отекна дълбоко отвращение. — Наруз, това е нещо ново за теб. — Бегла усмивка на самопрезрение заигра върху кривите устни на брат му. Но после бавно се разтегна в нещо като ухилване, което оголи докрай заешката му уста, после изчезна, сякаш глътната, сякаш рязко прекъсната от мисъл, която не можеше да се изрази. Сега Наруз се поклащаше с несигурно изражение на самодоволство и гордост, едновременно сълзлива и опиянена.

— Какво искаш от мен? — рече пресипнало. — Кажи ми тук, защото тренирам.

— Нека влезем вътре и да поговорим на четири очи. Наруз поклати глава бавно и след като размисли, отсече:

— Можеш и тук да говориш.

— Наруз! — изкрещя му Несим, засегнат от този необичаен отговор. Каза го с глас на човек, който иска да събуди заспал. — Моля те. — Седналият на върха на стълбите го гледаше със странно възпламенен, но тъжен взор и пак поклати глава:

— Вече казах, Несим — произнесе завалено. Гласът на Несим секна и проехтя пискливо на фона на тишината в двора. Ето че продължи, сега вече почти умолително:

— Налага се да говоря с теб, разбираш ли?

— Говори тук. Слушам те. — Това наистина беше нов и неподозиран човек — мъжът с наметката. Несим усети как страните му пламват. Изкачи още две стъпала и му изсъска ядно:

— Наруз, идвам от тяхно име. За бога, какво си им говорил? В комитета всички са ужасени от твоите думи. — Млъкна, малко неуверено размаха протокола, които Серапамун му беше оставил, и поясни: — Тези… тези записки са от тях.

Очите на Наруз светнаха за миг със сантиментална гордост, която придоби царствен вид от вирнатата му брадичка и широките изпънати плещи.