Лоренс Даррелл - Маунтолив

Градът със своите мании на тема смърт кънтеше от злокобни ритми, които отекваха наоколо в мрака — воят на автомобилни гуми по празните площади, маневриращите кораби, пронизителните сирени на буксирите във вътрешното пристанище; той вдишваше прашното мъртвило на това място както никога преди, а то година след година се стелеше все по-неумолимо върху безплодните дюни на Мареотис. Обърна ума си нагоре, после надолу като пясъчен часовник; но винаги един и същ пясък се пресяваше през него, едни и същи въпроси, които се изреждаха един подир друг с оловно тежка стъпка, без да получат отговор. Пред тях се простираше безбрежната вероятност за бедствие, което — въпреки че се бяха постарали да пресметнат риска прецизно и обективно — не бяха подготвени да посрещнат, липсваха им сили. Странно. Въпреки това Жюстин, свирепо замислена, със сключени вежди, опряла кокалчетата на пръстите си в зъбите, все още изглеждаше неразколебана и това стопляше сърцето му, защото достойнството на нейното мълчание (и непреклонният й взор на пророчица) му даваше кураж да продължава да мисли и да преценява дилемата. Трябваше да продължат, сякаш нищо не се бе променило, докато всъщност всичко беше вече различно. Самата мисъл за това, че трябва, безизразни като рицари в броня, да продължават по предначертания път, представляваше както раздяла, така и нова, по-дълбока връзка и по-страстно другарство като онова на войниците на бойното поле, които изведнъж осъзнават, че са загърбили всяка мисъл за човешка обвързаност под формата на любов, семейство, приятели, дом — и са станали роби на една желязна воля, която се проявява пред тях като неумолимата маска на дълга.

— Трябва да сме готови за всичко — каза й той с устни, пресъхнали от цигарите, които беше изпушил — и да задържим положението, докато нещата приключат. Може да се окаже, че разполагаме с повече време, отколкото си въобразяваме, а пък може и нищо да не последва. Нищо чудно да се окаже, че Маунтолив не е бил осведомен. — После добави тихо, сякаш на себе си, с глас, натежал от това, което много добре съзнаваше: — Но ако е осведомен, ние ще разберем; веднага ще си проличи по държанието му.

Можеше, например, съвсем ненадейно да се озове на някой уличен ъгъл лице в лице с въоръжен мъж — в който и да е сумрачен сокак на града; или пък нищо чудно един ден да се окаже, че храната му е отровена от някой подкупен слуга. Срещу всички тези вероятности той можеше поне да реагира, да си даде труд да проучи отблизо и внимателно всички подобни възможности. Жюстин лежеше безмълвна с широко отворени очи.

— Затова — каза Несим — утре трябва да говоря с Наруз. Трябва да го накарам да разбере.

Няколко седмици преди това, един ден на влизане в офиса си, беше открил сериозния Серапамун с прошарената си до сребристо коса да седи в стола за посетители и тихо да пуши цигара. От всички коптски крале на памука той беше най-влиятелният и най-важният, освен това беше изиграл решаваща роля при подкрепата на коптското движение, основано от Несим. Двамата бяха стари приятели, въпреки че възрастният мъж принадлежеше към старата генерация. Ведрото му благо лице и тих глас издаваха авторитета на добро образование и мъдра улегналост, които пък на свой ред говореха за Европа. Разговорът му винаги пулсираше в ритъма на навременната разсъдливост.

— Несим — започна той тихо. — Тук съм не като частно лице, а в качеството си на представител на нашия комитет. Трябва да изпълня една доста неприятна задача. Може ли да говоря открито, без злоба и раздразнение? Защото ние сме много обезпокоени.

Несим затвори вратата, завъртя ключа, изключи телефона от мрежата и докато отиваше да седне на мястото си зад бюрото, мина зад Серапамун и приятелски стисна рамото му.

— Точно това искам и аз — каза му. — Говори.

— Твоят брат Наруз.

— Да, какво за него?

— Несим, когато основа това наше движение, ти нямаше намерение да започваме джихад — свещена религиозна война — нито да се ангажираме с подривна дейност, която може да разклати египетското правителство, нали така? Знам, че нямаше. Така си мислехме всички и ако те подкрепихме, то беше, защото повярвахме в твоето убеждение, че коптите трябва да се обединят и да търсят по-широка изява в обществения живот на страната. — Остана да пуши мълчаливо цяла минута, дълбоко умислен. После продължи: — Патриотизмът на нашата общност по нищо не съвпада с този на египтяните, нали така? И ние с радост изслушахме Наруз да ни припомни истината за нашата религия и раса, да, бяхме много щастливи, защото тези неща трябва да се казват, да се почувстват. Но… ти не си присъствал на нито една среща почти три месеца вече. Наясно ли си каква промяна е настъпила от тогава? Опиянен от своите правомощия, Наруз се е самозабравил до такава степен, че говори неща, които днес могат сериозно да ни навредят. Ние сме много разтревожени. Сега той се изживява като човек с мисия. В главата му е истински хаос от откъслечни познания и когато проповядва, всевъзможни неща се изливат от устата му в поток, който би изглеждал доста подозрителен, ако се запише и стигне до Мемлик паша. — Пак последва дълго умълчаване. Несим усети как постепенно пребледнява, обзет от лоши опасения. Серапамун продължи да говори с тихия си, като че добре смазан глас: — Да твърдиш, че коптите ще намерят своето място под слънцето, е едно, но да кажеш, че ще пометат продажния режим на пашите, които притежават деветдесет процента от земята… да говориш, че ще завладееш Египет и ще въведеш ред в страната…