Лоренс Даррелл - Маунтолив

Натисна амбреажа и взе да си повтаря наум „никога, никога“. Въпреки това си даде сметка, че това решение е проява на слабост, защото така любовта злепоставяше собствения му идеал за дълг. Но ето че неговото alter ego му се притече на помощ с такива успокоителни мисли като: „Положението не е чак толкова сериозно. Ще трябва, разбира се, временно да разформироваме движението. По-нататък ще помоля Серапамун да учреди нещо подобно. Можем да изолираме и изгоним този… фанатик.“ Като че досега не беше успял да проумее колко много обича омразния си брат, чийто ум сега се беше раздул от мечти и видения, които в религиозната си поетика предричаха ново, прекрасно бъдеще за техния Египет. „Трябва да успеем да въплътим природата на вечното тук, в направата на нашия живот на земята, да го въплътим в сърцата си, както и в самия този наш Египет.“ Това беше казал Наруз, наред с много други неща, които изпълваха откъслечния препис, който Серапамун бе заповядал да се направи. „Трябва да се борим тук, на земята, срещу вековните светски неволи, а в сърцата си — срещу неправдите на едно божество, което уважава само онези човешки усилия, които се домогват до душата му.“ Дали пък това не бяха просто бълнуванията на Таор, или пък част от онази споделяна мечта, за която невежият фанатик беше говорил? И други фрази, оплетени във великолепието на поезията, нахлуха в главата му. „Да управляваш означава да си управляван; но управляващият и управляваните трябва да притежават съзнание за божествената си роля, за това, че те унаследяват Божественото. Калта на Египет се надига и затлачва дробовете ни, гласа ни, с който призоваваме живия Бог.“

Изведнъж отново му се яви изкривеното лице и приглушеният задавен глас, с който Наруз — в онзи първи ден на лудостта си — умоляваше божествения дух да го навести и да му разкрие истината. „Медед! Медед!“ Несим потрепери. След това постепенно го осени мисълта, че по някакъв парадоксален начин Наруз беше прав в желанието си да възпламени приспаната воля, защото той виждаше света не толкова като шахматната дъска на политиката, а като пулс, който бие все по-учестено с волята, която само поезията на псалмите може да призове и въплъти. За да събуди не просто импулсите на ума с ограничения набор от формулировки, а и спящата красота отдолу — поетичното съзнание, което лежеше, натегнато като пружина, в сърцето на всекиго. Мисълта го изплаши, и то много, защото изведнъж проумя, че брат му би могъл да стане религиозен водач, ако не бяха съществуващите обстоятелства на времето и мястото — поне тях Несим можеше да отчете. Значи той беше феномен, нещо като чудо на природата, но в това безплодно поле способностите му са отишли на вятъра, защото не само е нямало какво да ги подхрани, ами точно обратното — всичко е гледало да ги задуши завинаги.

Стигна къщата, остави колата отвън и се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Неочаквано го присви един от обичайните му пристъпи на диария и гадене, които бяха зачестили през последните седмици. Профуча край Жюстин, която лежеше с широко отворени очи, нощната лампа светеше до леглото й, а партитурите на някакъв клавирен концерт покриваха гърдите й. Тя не помръдна, пушеше умислено, само каза едва доловимо:

— Много скоро се върна.

Несим нахълта в банята, развъртя всички кранове на умивалника и душа, за да удави звуците от повръщането си. После свали дрехите си с отвращение, както се свалят мръсни бинтове, и влезе под струята на горещата вода, за да измие от себе си всички унижения и обиди, от които мислите му гъмжаха. Знаеше, че Жюстин ще го изслуша мълчаливо, ще пуши замислено с отмерени като на махало движения, ще изчака той да проговори пръв, просната по дължина под рафтовете с книги и маската, която й се усмихваше иронично от стената. После водата спря и тя го чу как се бърше енергично с пешкира.

— Несим — извика го тихо.

— Пълен провал — веднага й отвърна той. — Жюстин, той наистина е луд. Нищо не успях да постигна. Беше ужасно.

Тя продължи да пуши безмълвно, забола поглед в завесите на прозореца. Стаята беше пълна с уханието на синилничетата, които грееха в голямата ваза за рози до телефона. Премести партитурите до леглото.

— Несим — обади се пак с онзи дрезгав глас, който той беше обикнал толкова много.

— Да.

— Мисля си.

И той веднага излезе от банята с мокра и разрошена коса, бос, облечен в жълтия си копринен халат, с ръце пъхнати навътре в джобовете, а от ъгълчето на устата му димеше цигара. Взе да крачи бавно напред-назад край леглото й. После се обади, премисляйки думите си: