Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Боже Господи! — каза и претегли плика с дланта си, преди да го върне обратно на Еръл.

— И това е дошло по пощата? Чудя се какво ли може да има вътре? Прилича на роман, какво ще кажеш?

— Да, сър.

— Е, отвори го тогава, скъпо мое момче.

(Усвоил съм тези благи, свойски обръщения от сър Луис, каза си той тъжно; трябва да се помъча да се отърва от този навик, преди да е станало късно.)

Еръл отвори огромния плик доста несръчно с помощта на ножа за хартия. Дебел меморандум и купчина фотокопия изпаднаха от него върху бюрото помежду им. Сърцето на Маунтолив се сви, като зърна ситния почерк на войника върху листа с короната на придружителното писмо.

— Какво е това? — каза и се намести в стола си. „Скъпи господин посланик“; останалата част беше чисто написана на машина. Докато Еръл разглеждаше изрядно сортираните фотокопия, а показалецът му с любопитство шареше по някоя и друга дума, той тихичко си подсвирваше от време на време. Маунтолив започна да чете:

„Скъпи господин посланик,

Сигурен съм, че ще проявите интерес към приложените данни. Те всички бяха наскоро събрани от моя отдел в процеса на серия от мащабни разследвания тук, в Палестина.

В състояние съм да доставя доста солидни фрагменти от подробната кореспонденция, която се е водила през последните няколко години между Хоснани, обекта на моя първоначален и спрян доклад, и бойците на така наречената Еврейска съпротива в Хайфа и Йерусалим. Един поглед е достатъчен, за да се убеди всеки непредубеден човек, че единствената грешка в моята първоначална преценка за въпросния господин е само в това, че е направена със сдържан и умерен тон. Количеството оръжия, муниции и припаси, подробно описано в прикачените списъци и спецификации, е толкова голямо, че хората от нашия мандат трябва да се почувстват силно притеснени. Всичко беше направено, за да се локализират и конфискуват тези огромни складове, но до този момент почти безуспешно.

Това, разбира се, отново и много по-неотложно повдига политическия въпрос за това как трябва да се процедира с този господин. Моето първоначално мнение, както добре знаете, беше да се внуши на египетските власти да се заемат със случая. Съмнявам се, че дори и Мемлик паша би се осмелил да накърни англо-египетските отношения, както и новопридобитата свобода на Египет, като откаже да действа, ако бъде упражнен натиск. Нито пък е нужно непременно да се интересуваме от методите, с които ще си послужи за целта. Поне нашите ръце ще бъдат чисти. Но повече от очевидно е, че Хоснани трябва да бъде спрян, и то веднага.

Изпращам копия от това писмо до Военното министерство, както и до Външното. Лондонското копие излетя с щемпел «спешно» и «лично» от комисаря по безопасността, който настоява за незабавни действия. Без съмнение ще получите отговора на Лондон преди края на тази седмица.

На този етап коментари върху писмото на господин Пърсуордън, копие от което сте ми предоставили, ми се струват вече безполезни. Приложените данни към този меморандум са достатъчни като обяснение. Повече от ясно е, че той не е бил в състояние да изпълни съвестно задълженията си.

Двамата въздъхнаха едновременно и се спогледаха.

— Е? — пророни Еръл най-накрая, докато прелистваше лъскавите фотокопия с нетърпеливо похотлив пръст. — Сега вече разполагаме с категорично доказателство. — Сияеше от задоволство. Маунтолив поклати глава едва забележимо и си запали втора пура. Еръл продължи:

— Хвърлих съвсем бегъл поглед на кореспонденцията, сър, но всяко писмо носи подписа на Хоснани. И всичките са копия, разбира се. Предполагам, че ще искате да ги прегледате на спокойствие, затова ще се оттегля за един час, докато ме повикате отново. Става ли?

Маунтолив попипа огромния куп хартия с чувство на погнуса и пресита, след което кимна безмълвно.

— Добре — отсече Еръл и си тръгна. Още преди да стигне вратата, Маунтолив възвърна гласа си, макар че в собствените му уши той прозвуча дрезгав и слаб.

— Еръл — спря го, — направи само едно нещо: обади се в Лондон и кажи, че сме получили меморандума на Маскелин и сме в течение. Кажи им, че чакаме инструкции.

Еръл кимна и се оттегли с усмивка. Маунтолив седна зад бюрото си и хвърли мътен меланхоличен поглед към факсимилетата. Изчете бавно, сякаш с неразбиране, едно-две от писмата, но изведнъж му се зави свят. Като че стените взеха застрашително да го притискат отвсякъде. Той си пое дълбоко въздух през носа и стисна очи. Пръстите му неволно и тихо взеха да барабанят върху попивателната, имитирайки синкопирания такт на арабските малки барабани с техния сякаш изтръгнат от слабините ритъм, който вечер се носеше над водите на Нил откъм някоя лодка в далечината. Докато седеше и си почукваше в такт с тази прелъстителна египетска танцова мелодия със затворени като на слепец очи, започна да се пита отново и отново: „Сега какво ще се случи?“