Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Виж — каза й той с нов, разтреперан глас и на мига пребледня. — Искам да бъда съвсем откровен. Истинският живот не ме интересува. — Устните му трепереха заедно с гласа. — По-скоро си представям връзка, в известен смисъл далеч по-близка от всичко, което страстта може да предложи — връзка на общи вярвания. — Тя се почуди за миг дали пък той не изповядва някаква странна нова религия и дали изобщо има предвид това. Зачака с интерес, забавляваше се, макар и леко обезпокоена, като го гледаше колко силно е разчувстван.

— Искам да споделя нещо, което — ако се разчуе — може да нанесе непоправима щета на мен и семейството ми, както и на каузата, на която служа. Искам да се поставя изцяло в твоята власт. Нека предположим, че и двамата сме вече неспособни да обичаме… Искам да те помоля да станеш част от една опасна…

Най-странното бе, че когато той започна да говори по този начин и за нещата, които най-много занимаваха мислите му, тя изведнъж взе да се интересува и за пръв път забеляза истинския мъж в него. За пръв път той успя да я накара да откликне, сякаш дръпна някаква нейна струна с помощта на изповед, която, парадоксално, беше всичко друго, но не и изповед на сърцето. За най-голяма своя изненада, разочарование и задоволство тя си даде сметка, че той я моли не просто да сподели леглото му, а целия му живот, както и мономанията, върху която бе изграден. Само един творец би могъл да й предложи такъв странен и безкористен договор, но никоя жена не може да откаже на подобно предложение. Той искаше ръката й не за да се ожени за нея (тук лъжите му впоследствие създадоха недоразумение), а за да му стане партньорка във верността му към неговия господстващ демон. В най-строгия смисъл на думата, това беше единственото значение, с което отъждествяваше думата „любов“. Започна бавно и спокойно, събра страстните си мисли, след като вече беше решил да й каже, строяваше думите си, подреждаше ги внимателно, използваше ги пестеливо.

— Ти знаеш, всъщност всички ние знаем, че нашите дни са преброени, след като французите и англичаните изгубиха контрола си над Близкия изток. Ние, чуждестранните общности, и всичко, което сме постигнали, постепенно ще бъдем пометени от арабската вълна, погълнати от мюсюлманския потоп. Някои от нас се опитват да го спрат: арменците, коптите, евреите и гърците тук, в Египет, докато другаде вече също се организират за целта. Аз съм се ангажирал с голяма част от работата тук… За да се защитим, това е, за да защитим живота си, както и правото да принадлежим на това място. Ти го знаеш, всички го знаят. Но за онези, които виждат малко по-напред в историята…

Тук той пусна една крива усмивка, грозна усмивка с едва доловима следа на самодоволство в нея.

— Онези, които умеят да виждат по-напред, знаят, че това е игра на сенки. Ние никога няма да успеем да опазим мястото си в този свят, ако нямаме подкрепата на нация, достатъчно силна и цивилизована, която да доминира в региона. Колкото и да обичаме Франция и Англия, тяхното време изтече. Кой тогава би могъл да дойде на тяхно място? — Пое си дълбоко дъх и млъкна, после долепи длани и ги стисна между коленете си, сякаш се канеше да изстиска до капка непроизнесената мисъл — бавно и разточително като от мокра гъба. После продължи шепнешком:

— Има само една нация, която може да определи бъдещето на всичко в Близкия изток. На всичко — и по силата на парадокса, дори равнището на живот на най-бедните мюсюлмани ще зависи от нея, от нейната сила и ресурси. Жюстин, разбираш ли за какво говоря? Трябва ли да кажа името й? Или, може би, ти не се интересуваш от тези неща? — Той й хвърли сияйна усмивка. Погледите им се срещнаха. Седяха и се гледаха в очите така, както само страстно влюбените могат да се гледат. Никога не я беше виждал толкова пребледняла, толкова превъзбудена, а цялата й мобилизирана интелигентност озаряваше лицето й.

— Трябва ли да я споменавам? — настоя той по-настъпателно. И изведнъж тя издиша затаения си дъх, поклати глава и прошепна една-единствена дума:

— Палестина.

Настъпи глухо мълчание, докато той я гледаше с победоносно въодушевление.

— Значи не съм сбъркал — каза накрая и тя мигом разбра какво има предвид: че неговата формулирана в продължение на месеци преценка за нея не се е оказала погрешна. — Да, Жюстин, Палестина. Ако евреите успеят да извоюват свободата си, тогава всички ще можем да си отдъхнем. Това е единствената надежда за нас… онеправданите чужденци. — Той произнесе думата с леко, но доловимо огорчение. С треперещи пръсти двамата бавно запалиха по цигара и издухаха дима един към друг, обвити в нова атмосфера на покой и разбирателство. — Цялото ни състояние отиде в подготовката на борбата, която ще започне там — каза приглушено. — Всичко зависи от нея. Тук, разбира се, ние не стоим със скръстени ръце, но това ще ти обясня по-нататък. Англичаните и французите ни помагат, не виждат в това нищо лошо. Съжалявам ги. Те са истински нещастници, защото вече нямат воля да се борят, нито дори да мислят. — Каза го с яростно презрение, но и със сдържано съжаление. — Но при евреите — виж, там има нещо младо: битката за Европа насред прогнилите блата на една умираща раса. — Той млъкна, но ето че след миг произнесе ясно и звънко: — Жюстин. — Бавно и умислено двамата протегнаха ръце един към друг едновременно. Студените им пръсти се сключиха, стиснаха се до болка. Върху лицата им грееше ликуващата непобедимост на каузата, грееше застрашително!