Лоренс Даррелл - Маунтолив

Що се отнася до нея, тя имаше чувството, че е плячкосала хазната на духовната му мощ, така странно олицетворявана от притежанията му — студената стомана на оръжия, студените цицини на бомби и гранати, родени от неговия волфрам, гума арабика, юта, корабоплаване, опали, билки, коприни и дървета.

Той я чувстваше върху себе си, а тласъкът на слабините й тълкуваше като желание да му помогне, да оплоди действията му, за да дадат плод чрез тези гибелни инструменти на силата, да вдъхнат живот на обречената борба на една наистина ялова жена. Лицето й беше безизразно като маска на Шива. Нито грозно, нито красиво, а голо като самата сила. Изглеждаше като връстница (тази любов) на фаустовската любов на светците, овладели леденото изкуство на семенното задържане, за да могат още по-отчетливо да опознаят себе си, защото нейните сини огньове не възпламеняват тялото, а го изстудяват. Но ум и тяло горят като потопени в негасена вар. Това беше гола чувственост, лишена от всички отрови на цивилизацията, създадени да я тушират, уталожат и да я направят приемливо вкусна в очите на едно общество, изградено върху романтичната идея за истината. Това правеше ли я по-малко любов? Парацелз е описал такива отношения сред кабалистите. Във всичко това човек може да види строгото, празно и прастаро лице на Афродита.

През цялото време обаче той мислеше за себе си: „Когато всичко това свърши, когато намеря изгубеното й дете — дотогава двамата ще бъдем вече така близки, че въпросът да ме напусне изобщо няма да съществува.“ Страстта на прегръдките им идваше от съучастничеството, от нещо по-дълбоко и по-порочно от своенравните изкушения на тялото и ума. Той я беше покорил, предлагайки й брачен живот, което беше нещо измамно, но в същото време и свързано с цел, която можеше да ги доведе до смърт! И сега вече за нея сексът означаваше само това! Колко вълнуващо, колко възбуждащо беше очакването на тяхната смърт!

Той я закара с колата вкъщи при първите трепетливи проблясъци на зората; изкача да чуе асансьора, който бавно и мъчително пътуваше нагоре към третия етаж, после обратно. Кабината спря с леко поклащане пред него, нещо изщрака и светлината вътре угасна. Личността си беше отишла, но парфюмът й остана.

Парфюмът, който се казваше „Jamais de la vie“.

През лятото и есента конспираторите се бяха потрудили да организират заедно забавления в невиждан дотогава мащаб. Голямата къща рядко притихваше, и то само за по няколко часа. Беше непрекъснато огласяна или от тънките струнни мелодии на някой квартет, или от пресекливия глух рев на саксофони, които виеха в нощта като рогоносци. Някогашните студени и празни помещения на кухнята сега отекваха с шетнята на слуги, които подготвяха новото угощение или почистваха след току-що приключилото. В града се говореше, че Несим си е поставил за цел да въведе Жюстин в обществото, сякаш провинциалното великолепие на Александрия можеше да крие някакво обещание или очарование за човек като него, който по душа и сърце беше станал европеец. Не, тези планирани атаки, с които обществото във втората столица беше щурмувано, имаха две цели: да опипат почвата и да разсеят съмненията. Те създаваха атмосфера, която на свой ред даваше на конспираторите свободата, от която се нуждаеха. Те работеха неуморно и само когато напрежението ставаше непоносимо, си позволяваха да откраднат по някоя кратка почивка в малката лятна вила, която Несим беше кръстил Летния дворец на Жюстин; тук те можеха да четат и пишат, да плуват и да се радват на компанията на най-близките си приятели — Клия, Амарил и Балтазар.

Винаги след дългите вечери, прекарани в прерията на нескончаеми разговори, сред дебри от чинии и винени бутилки, те заключваха всички врати, пускаха всички резета и с въздишка поемаха към стълбището, оставяйки зад себе си сънената прислуга, която тепърва трябваше да започне да разчиства бъркотията, защото до сутринта къщата трябваше да блести в пълен порядък. Тръгваха бавно ръка за ръка, спираха колкото да изритат обувките си на първата площадка и да се усмихнат един на друг в голямото огледало. После, за да успокоят умовете си, се отправяха на бавна разходка из картинната галерия с нейната прекрасна колекция от импресионисти, като разговаряха само на неутрални теми; и тогава ненаситните очи на Несим се взираха жадно в големите платна — безмълвно свидетелство за наличието на лични светове и тайни желания.

Най-накрая се насочваха към топлите, красиво обзаведени спални, съседни една на друга, наредени от прохладната северна страна на къщата. Винаги се повтаряше един и същ ритуал; Несим се просваше на леглото, все още облечен, а в това време Жюстин запалваше спиртника, за да му приготви чай от валериан, който винаги пиеше преди сън, за да успокои нервите си. Освен това слагаше малката масичка за карти до леглото и двамата изиграваха една-две ръце крибедж или пикет, докато разговаряха, обсъждаха маниакално делата, обсебили умовете им. В такива моменти смуглите им страстни лица грееха в меката светлина с нещо като святост, която дълбоко пазената тайна, жаждата да споделят волята си, както и обвързващите ги желания им придаваше. И тази вечер беше същото. Докато тя раздаваше първата ръка, телефонът до леглото иззвъня. Несим вдигна слушалката, заслуша се за миг и после й я подаде, без да каже дума. Тя се усмихна, повдигна въпросително вежди и мъжът й кимна.