Лоренс Даррелл - Маунтолив

Той пусна чаровната си усмивка и махна безпомощно във въздуха — жест отчасти на примирение, отчасти на раздразнение.

— О, не ми помагаш — каза. — А ние всички очакваме да ни просветиш.

— Върви — каза му Клия, — писна ми от тази тема. Преди това ме целуни.

Двамата се прегърнаха и тя му пошепна:

— Късмет. — А Несим процеди през зъби:

— Трябва да престана да те разпитвам като дете. Това е някакъв абсурд. Трябва да действам по-решително. — Той удари свития си юмрук в дланта на ръката си, а тя се учуди от това ожесточение у един иначе сдържан човек.

— Ами — започна и го погледна учудено със сините си очи — това е вече нещо ново! — И двамата се изсмяха.

Той притисна лакътя й, обърна се и с лекота се спусна по смрачаващото се стълбище. Огромната кола реагира на шофьорското му умение с пъргав подскок и пое в такт с предупредителния клаксон надолу по Саад Заглул, прекоси трамвайните релси и полетя по склона към морето. Говореше си тихичко на арабски. По всяка вероятност тя вече чакаше в мрачното фоайе на хотел „Сесил“, поставила облечените си в ръкавици ръце върху чантичката, загледана през витрината към морето, което се плискаше и разливаше, прииждаше и отстъпваше оттатък малкия градски площад със зелената преграда от палми, които плющяха и се превиваха със скърцане като отпуснати корабни платна.

След като зави зад ъгъла, пред очите му изникна поела към северната част на града парцалива процесия; носеха ярки знаменца, обстрелвани от ситните дъждовни капки, примесени с пръски от пристанището; всичко се ветрееше във влудяващ ритъм. Монотонното песнопение и звукът на триангулите 99 99 Вид музикален инструмент под формата на триъгълник от метални пръчки, който при удрянето с плектрон издава звук. — Б.пр. отекваха във въздуха колебливо. Демонстративно ядосан, той излезе от колата, заключи я и нервно погледна часовника си, след което изтича на бегом последните сто метра до облите стъклени врати, през които се озова в декадентската тишина на огромното фоайе. Прекрачи, останал без дъх, но напълно овладян. Обсадата на Жюстин продължаваше вече няколко месеца. Как ще приключи — дали с победа или поражение?

Спомни си думите на Клия: „Според мен такива създания изобщо не са човешки същества. Ако живеят, то е само защото пребивават в човешка обвивка. Но, от друга страна, всеки обсебен от една-единствена господстваща страст представлява същата картинка. За повечето от нас животът е хоби. Но тя изглежда като напрегнато и изчерпателно картинно изображение на природата в най-повърхностния й и най-напорист вид. Тя е обсебена — а обсебените не могат нито да учат, нито да бъдат поучавани. Това обаче не я прави по-малко прекрасна в очите на простосмъртните. Скъпи ми Несим — от коя гледна точка възнамеряваш да я приемеш?“

Все още не знаеше, все още двамата само си партнираха и говореха на различни езици. Това можеше да продължи вечно, помисли си той отчаяно.

Бяха се срещали повече от веднъж, ала официално, като бизнес партньори, за да обсъждат въпроса за брака си с безпристрастието на александрийски брокери, които планират сливането на две памучни предприятия. Но в този град нещата се правят така.

С жест, който сам схващаше като характерен за себе си, той й беше предложил голяма сума пари с думите: „В случай че имущественото неравенство те затруднява да вземеш решение, предлагам да ти направя подарък за рождения ден, който ще ти даде възможност да гледаш на себе си като напълно независима личност — просто жена, просто Жюстин. Това омразно нещо, което непрекъснато се прокрадва в мислите на хората от този град, то трови всичко! Нека да се освободим от него, преди да решаваме каквото и да било.“

Но това не проработи или по-скоро провокира единствено обида и пълно недоумение: „Това значи ли, че наистина искаш да спиш с мен? Дадено. О, Несим, готова съм да направя всичко за теб.“ Това го отврати и разсърди. Почувства се безпомощен. Май този начин на действие не предлагаше изгледи за успех. Но ето че ненадейно, след миг размишление, видя истината като блеснала светкавица. И изненадан си прошепна наум: „Ето защо не ме разбира, защото не съм докрай честен.“ Призна си, че макар и в началото да е бил подтикнат от страстта си, всъщност не можеше да измисли друг начин да привлече вниманието й освен — първо, като й направи паричен подарък (уж да я накара да се почувства „свободна“, но всъщност за да се опита да я обвърже), а после, когато отчаянието му нарасна още повече, си даде сметка, че нищо не може да направи, освен изцяло да се остави на благоволението й. В известен смисъл това си беше чиста лудост — но не можеше да измисли друг начин, по който да й внуши онова чувство на обвързаност, върху което се градят всички останали връзки. Така едно дете може понякога да навреди на себе си, като изисква майчина любов и внимание, от които си въобразява, че не получава достатъчно.