Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Не знам какво да кажа — обади се плахо, — но на мен думите ми звучат доста убедително.

— Не съм съгласен — отвърна му Маунтолив, — че е убедително за доклад. Разбира се, че ние ще докладваме в Лондон за това как стоят нещата. Но не съм много склонен да предоставя писмото в ръцете на египетското следствие и по този начин да улесня разследването им. Ти как мислиш?

Еръл взе да поклаща коленете си. Лукава усмивка се разля бавно по устните му.

— Може би това ще е най-добрият начин да прехвърлим случая на египтяните — каза тихо, — а те, ако искат, да действат. Разбира се, това ще ни лиши от възможността да окажем дипломатически натиск на един по-късен етап… когато цялата история добие по-конкретни очертания. Сър, знам, че Хоснани е бил ваш приятел.

Маунтолив усети как се изчервява.

— Като става дума за служебни дела, дипломатът няма приятели — отсече непреклонно и веднага усети, че говори като Пилат Понтийски.

— Така е, сър — зяпна го Еръл с възхищение.

— Щом бъде установена вината на Хоснани, ще трябва да действаме. Но ако тя не бъде подкрепена от доказателства, ще се окажем в слаба позиция. Особено пред Мемлик паша — нали знаеш, че много-много не обича англичаните… Мисля си…

— Какво, сър?

Маунтолив изчака, поглъщаше въздуха като подивяло животно, надушваше, че Еръл започва да одобрява преценката му. Двамата седяха притихнали в сумрака, размишляваха. После, с театрален жест, посланикът се пресегна, светна настолната лампа и каза решително:

— Ако си съгласен, засега да задържим този документ, да не го предаваме на египтяните, докато съберем още доказателства в негова подкрепа. Но Лондон трябва да го получи. Разбира се, като класифицирана информация. Но не и частни лица, нито дори близките роднини на Пърсуордън. Между другото, можеш ли да поемеш кореспонденцията с тях? Оставям на теб да измислиш нещо. — Прониза го болка при вида на лицето на Лиза Пърсуордън, което изплува пред очите му.

— Добре. Папката му е при мен. Има само една сестра, доколкото си спомням, която е в Имперския институт на слепите, и разбира се, жена му. — Еръл взе да прелиства припряно досието, а Маунтолив добави:

— Да, познавам я.

Еръл се изправи.

— Освен това мисля, че ще е честно — добави Маунтолив — да изпратим едно копие и до Маскелин в Йерусалим, нали?

— Разбира се, сър.

— И за момента нека този разговор си остане между нас.

— Да, сър.

— Много ти благодаря — каза Маунтолив с необичайна за него сърдечност. Изведнъж се почувства много стар и безпомощен. Изпита такава слабост, че не знаеше дали краката му ще го издържат, докато слиза по стълбите към резиденцията. — Засега това е всичко. — Еръл се сбогува и затвори вратата след себе си със сериозната тържественост на глухоням.

Маунтолив се обади по телефона в кухнята да му донесат чаша говежди бульон и сухи бисквити. Яде и пи като прегладнял и през цялото време не сваляше поглед от бялата маска и ръкописа на романа. Чувстваше едновременно и дълбоко отвращение, и непреодолима тъга — не знаеше кое от двете в по-голяма степен. Неволно наистина, каза си той, но по този начин Пърсуордън го беше откъснал завинаги от Лейла. Да, вероятно завинаги.

Същата нощ обаче той си подготви остроумната реч (написана от Еръл) за пред Александрийската търговска камара, по време на която удиви събралите се банкери с безупречния си френски. Ръкоплясканията ставаха все по-силни и възторжени, докато изпълваха внушителната банкетна зала на клуба „Мухамад Али“. Несим, седнал в отсрещния край на дългата маса, се зае да отговори от името на останалите със сериозно и спокойно слово. Един-два пъти по време на вечерята Маунтолив усети как тъмните очи на приятеля му въпросително търсят неговите, но той ги избягваше. Бездна се беше отворила между тях, която нито един от двамата не бе в състояние да преодолее. След вечерята, докато Несим си обличаше палтото във фоайето, той се видя за кратко с него. Изведнъж почувства непреодолимо желание да му спомене за смъртта на Пърсуордън. Темата се налагаше някак натрапчиво, зееше в пространството помежду им като разкъсана рана. Засрами се, както човек се срамува от физически недъг, сякаш красивата му усмивка е обезобразена от липсващ преден зъб. Не каза нищо, Несим също. Нищо от това, което ставаше под повърхността, не пролича в добре заучените разтегливи маниери на двамата високи мъже, които стояха и пушеха пред външната врата, докато изчакваха колите им да ги вземат. Но между тях беше изникнало нещо ново, което ги правеше бдителни и безсърдечни. Колко странно, че няколко думи, надраскани бързешком върху къс хартия, ги превърнаха във врагове!