Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Това е лудост! — извика на глас в раздразнението си и удари по бюрото с разтворената си длан. — Истинска лудост! Никой не се самоубива по служебни причини!

Изруга глупостта на собствените си думи, докато още ги произнасяше. За пръв път умът му изпадна в пълно объркване и неведение.

За да успокои мислите си, напрегна се да прочете написания на машина доклад на Телфорд бавно и внимателно, като произнасяше думите наум и движеше устните си, сякаш правеше фонетично упражнение. Докладът представляваше описание на движението на Пърсуордън през денонощието преди смъртта му с показания под клетва от различни хора, които са го видели. Някои от тези сведения бяха интересни, особено тези на Балтазар, който го беше срещнал сутринта в кафенето „Ал Актар“, където Пърсуордън пиел арак с кроасан. Очевидно същата сутрин бил получил писмо от сестра си и го четял със сериозен и много съсредоточен вид. Но много рязко го пъхнал в джоба си, щом Балтазар се появил. Бил небръснат, изпит и изтощен. В разговора, който последвал между двамата, нямало нищо интересно, с изключение на една реплика (вероятно шега?), която Балтазар запомнил. През отминалата вечер Пърсуордън бил танцувал с Мелиса и подхвърлил по неин адрес, че е жена, за която би се оженил. („Това май беше казано на шега“ — добавил Балтазар.) Освен това споменал, че е започнал да пише нова книга, „само за любов“. Маунтолив въздъхна, докато погледът му се плъзна надолу по напечатаната страница. Любов! Но ето че дойде ред на нещо странно. Пърсуордън беше купил готов формуляр за завещание и го беше попълнил, като посочваше сестра си като изпълнител на литературното му наследство, освен това беше оставил петстотин лири на учителя Дарли и на неговата любовница. Документът, неизвестно защо, носеше дата отпреди два месеца… дали пък не беше забравил вярната дата? Помоли специалистите от отдела за шифроване и разшифроване да разяснят въпроса.

Писмото от неговата сестра също беше там, но Телфорд тактично го бе поставил в отделен плик и го беше запечатал. Маунтолив го прочете, поклащайки глава в недоумение, след което малко притеснено го пъхна в джоба си. Облиза устни и се намръщи страховито срещу стената. Лиза!

Еръл надникна плахо, но се шокира, като видя как по страните на неговия шеф се стичат сълзи. Отдръпна се деликатно и побърза да се прибере в кабинета си, дълбоко разтърсен от чувство на дипломатическа неуместност, не много различно от чувствата, които бяха обзели Маунтолив, когато Телфорд му се беше обадил по телефона. Еръл седна зад бюрото си, угрижен и изнервен, след което си рече: „Един добър дипломат никога не издава чувствата си.“ И запали цигара с мрачен вид. За пръв път си даде сметка, че краката на посланика са от глина. Това някак усили чувството му са собствено достойнство. В края на краищата Маунтолив си беше просто човек… Въпреки това случката смути и дезориентира Еръл.

На горния етаж Маунтолив също беше запалил цигара, за да успокои нервите си. Акцентът на неговите опасения бавно се премести от оголения акт на Пърсуордън (този прибързан скок в анонимността)… върху главния смисъл на този акт, тоест връзките, които разкриваше. Несим! И точно тогава усети как сърцето му се свива и изтръпва, обзе го още по-дълбок и нечленоразделен гняв. Той се беше доверил на Несим! („Защо? — попита го един вътрешен глас. — Не беше нужно да го правиш.“) И тогава по силата на това злощастно салто се оказа, че всъщност Пърсуордън беше прехвърлил цялото бреме на този нравствен проблем върху плещите на Маунтолив. Беше разбунил гнездото на осите: прастарият конфликт между дълг, разум и лична привързаност, който — и това го знае всеки политик — е неговият кръст, неговото най-слабо място в професионалния живот! Каква свиня, помисли си Маунтолив (едва ли не с възхищение), значи Пърсуордън му беше прехвърлил проблема с такава лекота… примамливата лекота на решението: оттегляне! И добави тъжно: „Вярвах на Несим заради Лейла!“ Трупаше гняв след гняв. Пушеше и като се загледа в мъртвото бяло гипсово лице (което любящите ръце на Клия бяха изваяли от нескопосната отливка на Балтазар), видя в него топлокръвното живо лице на сина на Лейла: смугли абстрактни черти като от стенопис в Равена. Лицето на неговия приятел. И ето че мислите му сами прошепнаха: „В края на краищата, може би Лейла е в дъното на всичко.“

(„Дипломатите нямат истински приятели — беше му казала Гришкина с огорчение в гласа, като се опитваше да го уязви, да го ядоса. — Те само използват хората.“ И всъщност намекваше, че той е използвал нейното тяло и нейната красота, а после и онова, че била бременна…)