Лоренс Даррелл - Маунтолив

Бавно и дълбоко изпусна дъх и дим, ободрен от наситения с никотин кислород, който даде възможност на нервите му да се успокоят, а на мозъка му — време да се проясни. Когато мъглата се вдигна, успя да различи един нов пейзаж, който му се разкри ненадейно; защото в него имаше нещо, което не можеше да помогне, но след като разположението на всички случайности и обвързаности стана ясно, можеше да промени всяка дата в календара на личните му пристрастия, които умът му бе таил във връзка със собственото му пребиваване в Египет: игрите на тенис, плуването, ездата. Дори това най-простичко общуване с обикновения свят на социалните привички и удоволствия, на разтоварването от taedium vitae 91 91 Досадата от живота (лат.) — Б.пр. при неговото уединение беше инфектирано от новата информация, която беше научил. И нещо повече — какво да прави с тази информация, която Пърсуордън му беше натрапил така безцеремонно? Разбира се, че трябваше да я докладва. Замисли се. Наистина ли трябва? В подкрепа на сведенията, които се съдържаха в писмото, нямаше никакви доказателства — освен може би неоспоримото доказателство на самата смърт, която… Запали цигара и полугласно прошепна думите: „В момент на умствено разстройство.“ Това вече заслужаваше една мрачна усмивка! В края на краищата самоубийството на политическо лице не беше нещо необичайно; например онзи младеж Грийвс, който се беше влюбил в кабаретна артистка в Русия… Но въпреки това Маунтолив продължаваше да се чувства несправедливо засегнат от това толкова нечестно предателство спрямо приятелските му чувства към писателя.

Много добре. Да предположим, че просто изгори писмото и така се отърве от моралната тежест, която то носеше? Можеше да стане много лесно — в собствената му камина, с помощта на една кибритена клечка. Тогава можеше да продължи да се държи, сякаш това разкритие никога не е било правено, да, но оставаше фактът, че Несим знае за него! Не, намираше се в капан.

И тук чувството за дълг, като обувки, които му убиват, започна да го стяга на всяка крачка. Представи си Жюстин и Несим как танцуват заедно — безмълвно, слепешката, лицата им извърнати едно от друго, очите им притворени. Ето че придобиха ново измерение в неговите досегашни представи — лишена от сантименталност проекция на фигури в примитивен стенопис. Вероятно и те се бореха с чувство за дълг и отговорност… към кого? „Към себе си може би“ — прошепна Маунтолив тъжно и поклати глава. Никога повече не би могъл да погледне Несим в очите.

Изведнъж му хрумна. Досега личните им отношения бяха останали встрани от всякакви предразсъдъци, благодарение на тактичността на Несим… и на съществуването на Пърсуордън. Писателят, играейки ролята на официална връзка, ги беше освободил в личния им живот. Никога двамата не се бяха чувствали принудени да обсъждат нещо, макар и съвсем смътно свързано с официалната линия. Но сега вече не беше възможно да се срещнат на този безоблачен терен. И така погледнато, Пърсуордън беше застрашил свободата му. А що се отнася до Лейла, може би именно тук се криеше ключът към нейното загадъчно мълчание и неспособността й да се срещне с него лице в лице. Въздъхна и се обади да дойде Еръл.

— Искам да погледнеш това — каза му. Началникът на канцеларията седна и започна жадно да изчита документа. От време на време кимваше бавно. Маунтолив се прокашля: — Лично на мен ми се струва доста несвързано — започна, презирайки се, задето се опитва да хвърли съмнение върху ясно казаните думи и да повлияе на Еръл в преценката, която за себе си той вече тайничко бе направил. Еръл прочете писмото бавно два пъти и му го върна обратно през бюрото.

— Звучи доста необичайно — каза предпазливо и почтително. Не му влизаше в работата да дава оценки на това писание. По право те трябваше да дойдат от страна на шефа. — Изглежда някак пресилено — додаде услужливо, като продължаваше да опипва почвата.

Маунтолив рече мрачно:

— Боя се, че е съвсем в стила на Пърсуордън. Сега вече съжалявам, че не се вслушах в първоначалните ти препоръки за него. Сгреших, а ти се оказа напълно прав за това колко е подходящ.

Очите на Еръл блеснаха, изглеждаше доволен от скромния си триумф. Но не каза нищо, продължи да гледа Маунтолив право в лицето.

— Разбира се — обади се последният, — както сигурно знаеш, от известно време насам Хоснани е в списъка ни със заподозрени лица.

— Знам, сър.

— Но тук липсват доказателства, които да подкрепят думите. — И на два пъти почука писмото с раздразнение. Еръл се отпусна назад и шумно си пое дъх през носа: