Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Но… — обади се Маунтолив едва доловимо, гневът и това, че все още не можеше да повярва на случилото се, се смесваха в главата му като вода с олио. — Но какво, за бога… — Краката му омекнаха. Придърпа един стол и седна до телефона, после избухна сърдито: — Добре, добре, Телфорд, продължавай. Кажи ми всичко, което знаеш.

Телфорд се прокашля, давайки си сметка за интереса, който новината му бе предизвикала, и се опита да подреди фактите в объркания си мозък.

— Сър, ние бяхме проследили движенията му. Той се появи тук — небръснат и с много измъчен вид (така ми каза Еръл), за да пита за вас. Но вие бяхте вече тръгнали. Вашата секретарка ни каза, че седнал пред бюрото ви и написал нещо — това му отнело известно време — което, така споменал, трябвало да ви бъде предадено лично. Настоял пред нея да го отбележи като „поверително“ и да го запечата с восък. Сега се намира във вашия сейф. След което, по всичко личи, че се е… запил. Прекарал почти целия ден в една кръчма на брега, недалеч от Монтаза, която и друг път е посещавал, и то често — няколко греди и покрив от палмови листа — държи я един грък. Останал там почти цял ден — пишел и пиел. По думите на съдържателя погълнал доста алкохол. Специално за него извадили маса и я сложили на самия бряг, върху пясъка. Било много ветровито и мъжът на няколко пъти му извикал да се прибере вътре. Но не. Останал там, край морето. В късния следобед изял един сандвич и взел трамвая за града. Тогава се обади на мен.

— Е, и?

Телфорд се поколеба и въздъхна:

— Пристигна направо в кабинета ми. Трябва да ви кажа, че макар и небръснат, изглеждаше в доста добро настроение. Пусна няколко шеги. После ме помоли да му дам една таблетка цианид — нали знаете от кои. Повече няма да говоря. Линията не е сигурна. Сами ще се досетите, сър.

— Да, да — извика Маунтолив. — Продължавай, човече. Леко окуражен, Телфорд продължи задъхано:

— Каза ми, че му трябвала, за да отрови болно куче. Причината ми се стори съвсем приемлива и разумна, затова му дадох една таблетка. По всяка вероятност именно нея е използвал, така каза доктор Балтазар. Надявам се, сър, не смятате, че аз по някакъв начин…

Маунтолив не смяташе нищо и не чувстваше нищо друго освен все по-силно раздразнение от факта, че човек от неговата легация си е позволил да разбуни духовете с толкова скандален акт! Не, това е страшно глупаво. „Голяма глупост“ — каза си наум. Но нещо му подсказваше, че Пърсуордън сигурно се е чувствал виновен за нещо. По дяволите, постъпка егоистична и невъзпитана, както и много мистериозна. За миг пред очите му изплува лицето на Кенилуърт. Той разклати слушалката, за да чува по-добре, после извика:

— Какво означава всичко това?

— Нямам представа — отговори му Телфорд безпомощно. — Всичко е много загадъчно.

Пребледнял, Маунтолив се обърна и измънка някакво извинение към малката група паши, които стояха край телефона в мрачната барака. В същия миг те разпериха ръце отстъпчиво, като подплашено ято гълъби. Нямаше нищо притеснително. Можеха да се съобразят с господин посланика, щом го зоват важни дела. Готови бяха да почакат.

— Телфорд — каза Маунтолив рязко и сърдито.

— Да, сър.

— Кажи ми какво друго знаеш.

Телфорд се прокашля и продължи с лигаво-сантименталния си глас:

— Ами ако питате мен, няма нищо от кой знае какво съществено значение. Последният човек, който го е видял жив, е онзи Дарли, учителят. Вие, сър, едва ли го знаете. Срещнал го, докато се връщал към хотела. Поканил въпросния Дарли да изпият по нещо и двамата останали да разговарят доста дълго, черпели се с джин. В хотела. Покойникът не е казал нищо, което да представлява особен интерес, и със сигурност нищо, по което да личи, че възнамерява да се самоубие. Точно обратното, казал му, че смята да вземе нощния влак за Газа и да си даде малко почивка. Показал на Дарли коректурите на последния си роман, надлежно опаковани и адресирани, както и шлифера си, в чиито джобове били напъхани нещата му за из път — пижама, паста за зъби. Какво го е накарало да промени решението си? Това, сър, не знам, но по всяка вероятност отговорът се намира във вашия сейф. Затова и се обаждам.

— Ясно — каза Маунтолив. Много странно, но вече като че ли започваше да свиква с идеята за отсъствието на Пърсуордън от сцената. Шокът отшумяваше, стихваше: оставаше само мистерията. Телфорд продължи да фъфли в слушалката:

— Да — отвърна, като се съвзе. — Да, сър.

На Маунтолив му трябваха броени минути, за да възвърне сдържаната си поза на официално лице и да започне да проявява добронамерен интерес към вида на фабриките и грохота на машините. Направи огромно усилие да не изглежда разсеян, а по-скоро подобаващо впечатлен от всичко, което му показваха. Освен това се опита да не анализира абсурдния си гняв срещу Пърсуордън, задето беше извършил нещо, което в неговите очи представляваше… вулгарна егоистична постъпка! Колко нелепо. Въпреки това, като постъпка, тя беше някак характерна за Пърсуордън, именно защото беше толкова себична: май е трябвало да я очаква? Дълбока депресия смени гнева му.