Лоренс Даррелл - Маунтолив

— На ръка ли ще ми гледаш? — Но тя не вдигна поглед. Отвърна му кратко:

— В града всички гледат на ръка. — Дълго останаха така, като жива картина. „ Caput mortuum 84 84 Буквално „мъртва глава“, в преносен смисъл — нещо мъртво, лишено от живец, лишено от смисъл. — Б.пр. на една любовна сцена“ — помисли си той. Но ето че Мелиса въздъхна като че с облекчение и вдигна глава:

— Сега разбирам — каза тихо. — Ти целият си се затворил, сърцето ти е затворено напълно, докрай. — Тя долепи показалец до показалеца, палец до палеца в жест, с какъвто се душат зайци. Очите й блестяха съчувствено. — Твоят живот е мъртъв, затворен. Не е като на Дарли. Неговият е широк… много широк и… отворен. — Тя разтвори ръце за миг, после пак ги отпусна в скута си. След това добави с огромна, убедителна и несъзнавана прямота: — Той все още е в състояние да обича.

Пърсуордън се почувства като че някой е забил юмрук в ченето му. Пламъкът на свещта потрепери.

— Погледни още веднъж — каза й гневно. — Кажи ми и други неща. Но тя пренебрегна гнева и огорчението в гласа му, наведе се пак над загадъчната бяла ръка.

— Всичко ли да ти кажа? — прошепна и за миг дъхът й спря.

— Да — отвърна той рязко. Мелиса се усмихна странно, потайно, като че на себе си.

— Не съм много добра — промълви. — Ще ти кажа само това, което виждам. — После впи честните си очи в него и добави: — Виждам смърт наскоро. — Пърсуордън се усмихна мрачно:

— Добре — каза. Мелиса отметна косата си назад, зави я с пръст около ухото си и отново се приведе над ръката му.

— Да, много скоро. Ще чуеш за нея до няколко часа. Каква глупост! — И тя се изсмя отривисто. След това, за негово най-голямо учудване, продължи, като описа сестра му. — Сляпата… не е жена ти. — Мелиса затвори очи и протегна напред противните си ръце като сомнамбул.

— Да — каза й Пърсуордън, — това е тя. Това е сестра ми.

— Сестра ти ли? — учуди се Мелиса и пусна ръката му. Никога преди това, гледайки на ръце, не беше познавала в предсказанията си. Пърсуордън й каза мрачно:

— Двамата с нея бяхме любовници. Никога повече няма да можем да обичаме другиго. — И в този миг, вече започнал изповедта си, той изведнъж откри, че му е лесно да продължи, да й каже и останалото, да й каже всичко. Съвсем на себе си, напълно се владееше, докато тя го гледаше с умиление и жал. Дали пък не му беше толкова лесно, защото двамата си говореха на френски? На френски истината на страстта изпъква хладно и безмилостно под изпитателния поглед на човешките преживявания. По собствената му странна фраза, той винаги го бе смятал за „неподхилкващия се език“. Или пък причината беше в това, че мимолетната симпатия на Мелиса улесняваше споделянето на подобни неща? Самата тя никога не съдеше, за нея всичко беше познато, всичко беше преживяно. Тя кимаше сериозно, докато той й разказваше за любовта си и за това как нарочно я беше напуснал, за опита си да се ожени, завършил с неуспех.

Между съжалението и възхищението те се целуваха, вече страстно, свързани от досега с описаните изживявания, от усещането за нещо доверено.

— Видях го изписано на ръката — каза му тя, — на твоята ръка. — Тя беше малко уплашена от непривичната точност на способностите си. А той? Той винаги беше търсил човек, пред когото да може да говори открито — но трябваше да е някой, който да не разбира всичко докрай! Пламъкът пак потрепери. Върху огледалото със сапун за бръснене беше написал подигравателното стихотворение за Жюстин, което започваше така:

Той си повтори думите в уединението на собствения си ум, докато си мислеше за тъмните улегнали черти, които беше виждал тук под светлината на свещта — мургавото тяло, седнало в съвършено същата поза, която Мелиса беше заела сега, да го гледа с брадичка, опряна върху коляното, и да държи ръката му състрадателно. И докато той продължаваше да говори тихо за сестра си, за неутолимото преследване на наслади, по-силни от онези, които помнеше и които беше оставил съзнателно, други стихове нахлуха в ума му; хаотичните тълкувания, подсказани му колкото от прочетеното, толкова и от преживяното. Когато отново си представи бялото мраморно лице с къдрава черна коса, отметната назад, покрила тила на тънката шия, меката част на ушите, брадичката, разполовена от трапчинка — лице, което винаги го отвеждаше назад към онези огромни празни очни орбити, той чу ума си да повтаря: