Лоренс Даррелл - Маунтолив

Дълго време остана да лежи, като само изучаваше слабото й тяло с извитите ребра (същата структура като листата на папратта) и малките й, недоразвити, но твърди гърди. Обезпокоена от мълчанието му, тя въздъхна и каза нещо недоловимо за слуха.

— Laissez. Laissez parler les doigts… comme ca 80 80 Оставете. Оставете пръстите да говорят… така (фр.) — Б.пр. — прошепна той, сякаш да я накара да замълчи. Искаше да й каже някоя проста и ясна дума. В настъпилата тишина усети как тя се бори с дълбокия мрак, с напористите сили на желанието му, мъчеше се да затвори чувствата си в отделна преграда, да ги разграничи от ежедневието и неговите бездушни сделки за оцеляване. Отделна преграда, помисли си той, с надпис „Смърт“? Беше си наумил да се възползва от нейната слабост, нежността бушуваше във вените му на приливи и отливи, ала собствената му морална сила като че се сви и изпуши. Пребледня и забоде блесналите си трескави очи в изронения таван, взря се назад във времето. Отнякъде се чу часовник, който проехтя рязко, и звукът на часовете разбуди Мелиса, прогони изтощението й и отново го замени с тревожност, както и с желание да свършва, за да може да потъне отново в съня, който се мъчеше да пребори.

Започнаха любовната си игра с преструвка за някаква неубедителна страст, която беше подигравка към собствения си произход, тъй като нито можеше да се запали от само себе си, нито да се угаси. (Може цяла вечност да лежиш с разтворени устни, с разтворени крака и да си казваш, че това е нещо, което просто си забравил, че е на върха на езика ти, още малко и ще се сетиш. Но за нищо на света да не можеш да си спомниш какво е — нито името, нито града, нито деня, нито часа… биологическата памет ти е изневерила.) Тя изсумтя тихо, сякаш хленчеше, притискаше го с тези нейни бледи, умислени пръсти така нежно, както човек държи паднало от гнездото голо птиче. По лицето й се редуваха изражения на съмнение и тревожност, сякаш самата тя беше виновна за прекъснатия ток, за проваленото общуване. После изпъшка и той разбра, че тя си мисли за парите. Толкова голяма сума! Неговата разточителност никога не можеше да бъде повторена от друг! А сега — нетактичната й загриженост и тази прагматична грубост започнаха да го ядосват.

— Cheri. — Прегръдките им бяха като сухи допирания на восъчни фигури или на фигури, изваяни от гипс за някаква гробница в класически стил. Ръцете й го галеха без ласки, движеха се по изпъкналите ребра на гръдния му кош, по слабините, по шията, лицето; притискаше пръсти тук и там в мрака, сякаш пръстите на слепец, които търсят тайник в стената или забравен ключ, който с едно завъртане да освети един друг свят, извън времето. По всичко личеше, че усилията са напълно безполезни. Тя се огледа наоколо с див поглед. Лежаха под един кошмарен прозорец, изпълнен с морска светлина, пред който някаква завеса се поклащаше лекичко като отпуснато корабно платно и с това й напомняше леглото на Дарли. Стаята беше пълна с миризмата на вкиснато, на разлагащи се ръкописи, както и на ябълките, които не спираше да дъвче, докато работи. Чаршафите бяха мръсни.

Както обикновено, на едно ниво под изследването на унижението и отвращението от себе си, той все пак продължаваше да пише — бързо и гладко летеше перото му наум. Изписваше лист след лист. В продължение на толкова години вече беше свикнал да описва живота си мислено, че живеенето и писането при него вървяха едновременно. Прехвърляше на хартия физическия момент още докато го изживяваше, още топъл от пещта, гол и уязвим…

— Виж — обади се тя сърдито, защото за нищо на света не искаше да изгуби обещаните пиастри, които във въображението си беше похарчила, тъй като си мислеше, че вече са нейни — сега ще ти направя La Veuve 81 81 В буквален превод „вдовица“, но и „гилотина“ на жаргон (фр.) — Б.пр. . — Той си пое дъх с въодушевление, възбуден от тръпката, че отново чува този прекрасен жаргонен израз, откраднат от едновремешните прозвища на френската гилотина, с неговия страховит намек за зъби, скрит в метафората за комплекса за кастрация. La Veuve! Гъмжащото от акули море на любовта, чиито води се затварят над главата на моряка удавник с беззвучната парализа на съня, дълбоководния сън, който бавно те завлича все по-надолу, разкъсван и разкъсващ… докато с вулгарния звук на едно клъцване стоманеното острие пада, обърканата мислеща глава („използвай си тиквата“) тупва в кошницата с едно „бух!“, блъвва слуз, мята се, гърчи се като риба… — Mon coeur 82 82 Сърце мое (фр.) — Б.пр. — изграчи той дрезгаво, — mon ange 83 83 Ангел мой (фр.) — Б.пр. — колкото да опита вкуса на най-изтърканите метафори, търсейки в тях изгубената нежност, разкъсана, захвърлена сред снеговете. — Mon ange . — Морска вдовица, превърната в нещо богато и странно. Най-неочаквано тя извика отчаяно: Божичко! Какво става? Ти просто не искаш, нали? — Гласът й се извиси до вой. Тогава взе меките му, доста женствени ръце, сложи ги върху коляното си, разтвори ги като книга и наведе безутешното си, но пълно с любопитство лице над тях. Премести свещта така, че да вижда по-добре линиите, и прибра към тялото тънките си крака. Косата падна над лицето й. Той докосна розовата светлина върху рамото й и каза подигравателно: