По-късно, под влиянието на отличната храна във „Френския кът“, започна да консумира вечерта по по-приятен начин — като лула опиум. Вътрешният свят с неговите напрежения взе да отпуска натегнатите си пружини, разля се навън и надалеч в контури на мисълта, които проблясваха на пресекулки в съзнанието му като морзова азбука. Сякаш се беше превърнал в истински приемник — редките моменти на добри внушения свише!
В десет часа на гърба на писмо от банката си записа няколко афористични фрази, които пасваха на книгата му. Като например: „Десет. Тази седмица нямаше атаки от хипогрифа. Ами речите за стария Пар?“ А после, под тях, някак несвързано следваха думи, които, като роса от кондензирани капки, покриваха мозъка му и които впоследствие можеха да бъдат изпипани, префасонирани и вложени в общата арматура от действия на неговите герои.
а) С всяко напредване от познатото към непознатото мистерията се задълбочава.
б) Ето ме, вървя на два крака, притежавам и име — цялата интелектуална история на Европа от Рабле до Дьо Сад.
в) Човек ще бъде щастлив, когато боговете му успеят да се усъвършенстват.
г) Дори светецът умира с всички свои несъвършенства.
д) Ето такъв човек, който и презрян от хората, не заслужава порицание от Бога.
е) Да притежаваш нечие човешко сърце — това е неизлечима болест.
ж) Всички велики книги са пътувания в състраданието.
з) Мечтата на жълтото просо е нашият общ път.
По-късно тези пророчески мисли, леко шлифовани, щяха да влязат в устата на стария Пар, на чувствения Тирезий от неговия роман, макар че избълвани по този безразборен начин, те не предлагаха никакъв ключ към окончателния порядък, в който би трябвало до се появят.
Прозя се. Чувстваше се приятно пиян след втория си арманяк. Извън периметъра на сивеещите тенти градът отново беше приел истинската пигментация на нощта. Черни лица се размиваха в тъмнината, човек виждаше дрехи, сякаш празни, които се разхождат наоколо като в „Невидимият“. Червени кепета върху изличени лица, тъмата на тъмите. С тихо подсвиркване той плати сметката, излезе навън и отново пое по Корниш, където — в края на тясна уличка — зеленият полусферичен прозрачен покрив на „Етоал“ блестеше примамливо. Потъна в тясното гърло на стълбището, за да се появи в душната бална зала, полузаслепен от болезнено бляскавата светлина, като спря само за миг, колкото Золтан да поеме връхната му дреха, за да я отнесе в гардероба. За пръв път не го обзе страх заради неплатените сметки, тъй като беше изтеглил голям аванс от новата си заплата.
— Имаме две нови момичета — дрезгаво му подшушна на ухо дребният келнер, — и двете от Унгария. — После облиза устни и се усмихна. Изглеждаше като печен на много бавен огън в зехтин, докато придобие тъмнокафява коричка.
Заведението беше препълнено, а кабаретната програма — почти приключила. Наоколо, слава Богу, не се виждаха познати лица. Светлините угаснаха, светнаха в приглушено синьо, после пак се затъмниха и ето че в кръга на сребристия прожектор с дрънчене на дайрета и силно думкане на барабани се появи и последната изпълнителка. Пайетите й припламваха при всяко завъртане, блещукаха като викингски кораб, за да заглъхнат после надолу по миризливия коридор към гримьорните.
Рядко беше разговарял с Мелиса след запознанството им преди месеци, а и посещенията й в апартамента на Помбал почти не съвпадаха с неговите. Освен това Дарли беше болезнено потаен — вероятно от ревност или от срам. Кой можеше да знае? Разменяха си по една усмивка и се поздравяваха при среща на улицата, когато пътищата им се пресичаха — това беше всичко. Сега се загледа умислено в нея, докато пиеше уискито си, и усети как светлините започнаха бавно да просияват по-ярко вътре в него, как ходилата му откликват на монотонния сладникав ритъм на негърската музика. Той обичаше да танцува, тътренето на крака в стъпка от четири такта му доставяше удоволствие, както и мелодията, която се просмукваше в пода под краката му. Дали да не потанцува?
Но беше твърде добър танцьор, за да си позволи волности в случая, затова само пое Мелиса в обятията си и без да си дава много труд, я завъртя лекичко по дансинга, тананикайки си мелодията „Jamais de la vie“ 74 74 Никога, за нищо на света (фр.) — Б.пр.
. Тя му се усмихваше, изглеждаше доволна, че е зърнала познато лице от външния свят. Усети нежната й длан с тънка китка върху рамото си, пръстите, които стискаха сакото му като ноктите на врабче.
Читать дальше