Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Не съм го казвал — рече той.

— О, каза го и още как!

— Не казах „къси коси“, а „къси вълни“ — des ondes courtes .

— Още по-ужасно. Какви хора има във вашето Ке д’Орсе 70 70 Кей в Париж на левия бряг на Сена, където се намира Министерството на външните работи, както и други правителствени сгради. Използва се като нарицателно не само за Външното министерство, но и за цялото френско правителство. — Б.пр. , направо съм шокиран. Моят френски може и да не е перфектен, но никога не бих казал…

— Да не започна аз с твоите грешки… ха-ха!

Пърсуордън продължи да танцува под душа, като крещеше с цяло гърло: „Емисия ноктюрно на къси коси.“ Помбал го замери със свит на руло пешкир и се изниза от банята, за да избегне ответния му удар.

Ругателният им разговор продължи, докато французинът нанасяше допълнителни корекции върху тоалета си пред огледалото в спалнята.

— По-късно ще ходиш ли в „Етоал“ за кабаретната програма?

— Иска ли питане? — отвърна му Пърсуордън. — Ще танцувам фокстрот макабър с приятелката на Дарли или със Свева. Дори няколко танца фокстрот макабър. А после, като истински изследовател, на когото е свършило сушеното месо, само и единствено за да си сгрея тялото, ще си избера някоя и ще я завлека право в „Хълмът на лешоядите“, за да си наостря ноктите в плътта й. — Издаде звук, който си въобразяваше, че издават лешоядите, докато кълват месо — приглушено гърлесто подкрякване. Помбал потрепери.

— Чудовище! — извика му. — Тръгвам… довиждане.

— Довиждане. Toujours la maladresse! 71 71 Все сме си старите глупаци (фр.) — Б.пр.

— Toujours . — Това беше бойният им вик.

Останал сам, Пърсуордън взе да си свирука тихо, докато се бършеше с износения пешкир, след което приключи тоалета си. Несигурността във водоснабдителната система на хотела „Хълмът на лешоядите“ често го караше да отскача от другата страна на площада до апартамента на Помбал, за да си вземе на спокойствие една вана и да се избръсне. Освен това от време на време, когато Помбал излизаше в отпуск, той на практика се пренасяше там и си го делеше, макар и доста неохотно, с Дарли, който си кротуваше потайно в единия му край. Защото понякога е добре да избягаш от уединението на хотелската си стая, както и от необятната купчината изписани листове, която нарастваше застрашително покрай следващия му роман. Да избяга, винаги да избяга… Желанието на писателя да остане насаме със себе си — „писателят, най-самотното от всички животни“. „Разбира се, че цитирам великия Пърсуордън — каза той на отражението си в огледалото, докато се бореше с вратовръзката си. — Днес ще вечерям бавно, за собствено удоволствие, съвсем сам!“ Много елегантно беше отказал на колебливата покана на Еръл, която — и той го знаеше много добре — щеше да го въвлече в една от онези нетактични и неясни вечери, прекарани в игра на бридж или някоя друга игра за дебили. „Господи, Боже мой — беше казал Помбал, — как само сънародниците ти си прекарват свободното време! И тези стаи, които изпълват с чувството си за вина! За да изразиш една идея, трябва ли да спреш вече поелата по релсите си вечеря и да предизвикаш неловкост, умълчаване… Правя, каквото мога, но винаги имам чувството, че съм направил гаф. На следващата сутрин механично изпращам цветя на домакинята… Що за нация сте вие! Колко интригуващо за нас, французите, да погледаме вашия отвратителен начин на живот!“

Бедният Дейвид Маунтолив! Пърсуордън гледаше на него със състрадание и нежност. Каква цена само трябва да плати един дипломат за плодовете на властта! „Сигурно мечтите му са вечно помрачени от мисълта за тъпоумието, което трябва да понася — да понася съзнателно в името на онова, което е най-свято в тази професия, а именно желанието да угодничиш, решимостта да омайваш, за да имаш влияние. Е, какво да се прави. Всякакви хора са нужни, за да се опропасти този свят.“

Докато сресваше косата си назад, се улови, че мисли за Маскелин, който точно сега сигурно вече се е настанил в експреса за Йерусалим, друса се вдървено, седи невъзмутимо и смуче лулата си, докато влакът препуска сред пясъчни дюни и портокалови горички; седи в някое задушно купе, изтормозен от мухите вътре и вътрешно нажежен от корпоративната гордост на една традиция, която е на изчезване… А защо трябва да е на изчезване? Маскелин, обсебен от усещането за провал, от унижението на новата длъжност, която уж носела повече възможности за издигане. Последният неумолим напън. (Споменът за това накара Пърсуордън да почувства угризение, защото никак не подценяваше характера на лишения от себичност и кариеризъм воин.) Тесногръд, жлъчен, суховат като човек, въпреки това писателят у него ценеше Маскелин, докато човекът го осъждаше. (Истината е, че си беше водил подробни бележки за него — факт, който със сигурност би изненадал Маскелин, ако го знаеше.) Начинът, по който държеше лулата си, по който вирваше нос, по който изразяваше сдържаността си… Защото нищо чудно един ден да реши да го използва. „Реалните човешки същества не се ли превръщат в продължения на използваеми архетипове и това не ни ли отдалечава малко от тях? Да. Тъй като наблюдателността хвърля кръг светлина около наблюдавания човек или предмет. Да. И прави безусловния отговор по-труден, онзи, засягащ обичайните обвързаности, привързаности, любов и така нататък. Но това не е проблем само на писателя, то е проблем на всички нас. Да пораснеш означава да се откъснеш в интерес на по-доброто, по-ясното и смислено приобщаване… Боже!“ Все пак можеше да се утеши, да оправдае собствената си тайна симпатия, която хранеше към Маскелин, като си припомни някои от малкото му на брой големи глупости. И неговата арогантност! „Скъпи ми приятелю, когато човек прекара толкова години в мрежата на «Р», колкото съм бил аз, развива интуиция. Виждаш нещата на мили разстояние от теб.“ Самата идея за човек като Маскелин, развил интуиция, му се стори прекрасна. Пърсуордън нададе продължителен грачещ смях и протегна ръка към сакото си.