Лоренс Даррелл - Маунтолив

Спусна се по стълбите с леки стъпки, прекрачи в сумрака навън, преброи си парите и се усмихна. Това беше най-хубавият час на деня в Александрия — улиците бавно се обагряха в металносиньото на индигото, но все още изпускаха горещината на слънцето. Не всички светлини бяха запалени в града и големите бледоморави кълба на спускащия се мрак се олюляваха тук-там, като размиваха очертанията на всичко и пребоядисваха изрязаните контури на сгради и хора в опушеносиво. Задрямалите кафенета се пробуждаха с хленча на мандолини, примесен с острото свистене на прегрели гуми върху настилката, а улиците се раздвижваха от фигури, загърнати в бели мантии, и от играещите петна на аленеещи фесове. Откъм сандъчетата на первазите се долавяше миризмата на влажна пръст и урина. Големите лимузини напускаха тържествено борсата с глухи клаксони и плавен ход, сякаш лъскавия полет на ято гъски. Да се чувства полузаслепен от бледоморавия здрач, да докосва с рамо минувачите, да усеща покоя на сухия въздух и неговия екстаз… това са редките моменти на щастие, на които попадаше случайно, ненадейно. Плочниците бяха още напечени, също като дините, когато ги разрежеш по мрак. Влажна топлина бавно се просмукваше през подметките на обувките. Морският бриз прииждаше, за да хвърли върху града наметка от прохлада, но засега тя се усещаше само на моменти. Човек се носеше през сухия въздух, така зареден със статично електричество (пращенето на гребена в косата), сякаш плуваше в топло лятно море, кръстосвано от студени течения. Вървеше бавно към „Бодро“ и току попадаше в малки откъслечни облачета от ухания — парфюмът на отминаваща жена, силната миризма на жасмин, идваща откъм тъмен сводест проход — със съзнанието, че много скоро влажният морски въздух ще ги обезличи. Сега, в припадащия мрак — беше съвършеният момент за един аперитив.

Дългите дървени балкони, обрамчени със саксии, които привечер дъхтят на полята пръст, бяха пълни с посетители, полуразмити от миража, сякаш набързо нахвърляни карикатури с жестове, които още ненаправени, и вече изчезваха. Пъстрите навеси припляскваха лениво над сините воали, които се носеха неспокойно в сумрачните сокаци, сякаш наоколо блуждаеха нервните окончания на влюбени, заети от мисълта за уговорени срещи, с жестове, потръпващи като крилете на пеперуда, опиянени от обещанията на Александрия. Скоро вечерната мараня щеше да се вдигне и светлините щяха да заблестят върху прибори и бели покривки, върху обеци и лъскави бижута, върху пригладените с брилянтин коси и грейнали в мрака усмивки — тъмна кожа, разрязана от бели зъби. После щяха да заприиждат колите от северната част на града, натоварени с елегантни нерешителни клиенти — търсачи на храна, удоволствия и танци… Това беше най-прекрасният час на деня. Седнал тук, опрял гръб върху решетката на дървената облегалка, той гледаше премрежено широката улица — съвършено непознат и от никого непоздравяван. Не можеше да различи дори фигурите от съседната маса — просто очертания на човешки силуети. В този сумрак гласовете им стигаха мудно до слуха му, загърнатите в теменужени воали вечерни гласове на александрийци, които обсъждаха цените на добитъка или пък омайни строфи от арабски любовни стихове — кой можеше да каже?

Какъв превъзходен вкус имаше „Дюбоне“-то с zeste de citron 72 72 Лимонова кора (фр.) — Б.пр. и с конкретния спомен, който носеше, за една отдавна напусната Европа, която все пак продължаваше да живее незабравена под повърхността на този призрачен живот в дрипавата столица на Александър Велики! Опита го и със завист си помисли за Помбал, за неговата ферма в Нормандия, в която приятелят му се надяваше да се оттегли един ден с цяло, непокътнато сърце. Колко хубаво би било, ако можеше и той да има същите уравновесени отношения с родната си страна, същата увереност, че един ден ще се върне в нея! Но гърлото му се сви при тази мисъл и заедно с това го обзе мъка и съжаление, че трябва да е така. (Тя му каза: „Прочетох книгите, но много бавно, не защото не мога да чета бързо на брайловата азбука, а защото исках да се потопя в силата и сърцевината на всяка дума, в слабостите и жестокостите, да стигна до същността на мисълта.“) Същността! Това беше фраза, която отекваше в слуха му като свистенето на куршум, който профучава твърде близо. И тя изникна пред взора му — мраморната белота на лицето на морска богиня, косата, сресана назад, се спуска до раменете, поглед, втренчен през парка, където обрулените есенни листа и клони току проблясват и дъхтят; една Медуза сред снега, загърната в стария си кариран шал. Слепите прекарват цял ден в тази мрачна подземна библиотека с кръгове светлина и сенки, пръстите им се движат като мравки по перфорираната повърхност на книги, гравирани за тях от специална машина. („Толкова много исках да разбера, но не успях.“) Божичко, тук вече те избива студена пот, тук се обръщаш на триста шейсет и пет градуса — човешкото земно кълбо — за да заровиш лице във възглавницата със стенание! (Ето, вече започнаха да запалват светлините, воалите на синята мъгла се вдигнаха нагоре в нощта, изпариха се. Лицата на хората…) Наблюдаваше ги напрегнато, почти похотливо, сякаш искаше да ги изненада сред най-потайните им намерения, най-подмолните им кроежи — флегматични светулки, които влизат и излизат от жълтата светлина на баровете; ръка с пръстен потрепва, обица проблясва, златен зъб стърчи насред прелъстителна усмивка. „Келнер, каман уахед, още едно, моля.“ Полуформулираните мисли заплуваха отново в ума му (невинни, изчистени от мрака и от алкохола): мисли, които по-късно може и да се наконтят, да се маскират като стихове… Прелетни птици от други селения.