Лоренс Даррелл - Маунтолив

— О, да — призна му тихо. — Знаеш ли, той е много добър. Нашият живот е борба, но той ме познава добре. Има ми доверие. Никога не ме разпитва за подробности. Стига му да знае, че един ден, когато имаме достатъчно пари, за да се махнем оттук, аз ще преустановя тази работа. За нас тя не е важна. — Прозвуча му странно, като някакво ужасно богохулство от устата на дете.

Пърсуордън се изсмя:

— Хайде! — подкани я категорично; умираше от желание да я притежава, да я приласкае и задуши с грозните си целувки на фалшиво състрадание. — Хайде, Мелиса, скъпа — каза й, ала тя примигна и пребледня при това обръщение и той разбра, че е направил грешка, защото всяка секссделка трябваше да се сключва извън периметъра на нейната лична привързаност към Дарли. Отврати се от себе си, но въпреки това беше безсилен да действа другояче. — Знаеш ли какво — продължи да й говори, — по-късно този месец ще дам на Дарли доста пари, достатъчно, за да се махнете оттук. — Но тя като че ли не го слушаше.

— Ще си взема палтото — отвърна му механично, тихо. — Ще се видим във фоайето. — После отиде да успокои управителя, докато Пърсуордън я чакаше, обзет от мъчително нетърпение. Това беше съвършено попадение, защото по този начин можеше да уталожи угризенията на пуританската съвест, които се спотайваха под безгрижната маска на аморалния му живот.

Няколко седмици преди това беше получил чрез Несим кратка бележка от Лейла, написана с изящен почерк, която гласеше следното:

„Скъпи г-н Пърсуордън,

Пиша ви, за да поискам от вас малко необичайна услуга. Току-що почина мой любим вуйчо. Той беше голям почитател на Англия и на английския език, който владееше по-добре и от родния си; в завещанието си е оставил напътствие на гроба му да се постави плоча с епитаф на английски — проза или поезия — но по възможност оригинална. Много бих искала да почета паметта му по най-подходящ за него начин и да изпълня последното му желание, именно затова се обръщам към вас: да ви помоля да приемете това предложение — една съвсем обичайна услуга за поетите в древен Китай, но съвсем необичайна днес у нас. С удоволствие ви предлагам като възнаграждение сумата от петстотин лири за тази задача.“

Епитафът беше надлежно предаден и парите бяха депозирани в банката му, но за своя изненада Пърсуордън откри, че не е в състояние да ги докосне. Започна да го терзае някакво странно суеверие. Никога преди това не беше писал поезия по поръчка, а най-малкото пък — епитаф. Реши, че тази голяма сума ще му донесе лош късмет, затова тя продължаваше да стои в банката му недокосната. И сега изведнъж го осени мисълта, че трябва да я предостави на Дарли! Освен всичко друго така би могъл да изкупи вината си за пренебрежителното си отношение към таланта му, както и за скованото си поведение.

Тя тръгна към хотела с него, притисна се в него като ножница към бедрото — професионалната походка на уличница. Не размениха нито дума. Улиците бяха празни.

Старият мръсен асансьор, с неговите седалки, обточени с прашни кафяви плетени ширити, и огледалата с прокъсани дантелени завески, ги раздруса бавно нагоре в покрития с паяжини мрак. След малко, помисли си той, ще падне през онзи люк с краката надолу, с извити назад ръце, устни до устни, докато почувства как примката се стяга около гърлото му и звездите започнат да избухват зад очните му ябълки. Взрив и после забвение — какво друго може да иска човек от непознатото тяло на жена?

Пред вратата той я целуна бавно и настойчиво, силно притисна мекия конус на свитите й устни, докато зъбите им се срещнаха с леко потракване. Тя не отвърна на желанието му, но не се и отдръпна, поднесе му дребното си безизразно лице (безоко в тъмнината) като парче заскрежено стъкло. У нея нямаше страст, само дълбока и всепоглъщаща умора от света. Ръцете й бяха ледени. Той ги взе в своите и веднага го обзе непреодолима меланхолия. Пак ли щеше да остане сам със себе си? Побърза да се скрие в убежището на развеселеното пиянство, което знаеше много добре как да изиграе и което, с помощта на думите, щеше да вдигне високо скеле около реалността, щеше да я разбърка и разстрои.

— Viens, viens! 78 78 Елате, елате! (фр.) — Б.пр. — извика той припряно, като възприе онази фалшива комичност, с която обикновено се обръщаше към Дарли, но в същия момент си даде сметка, че наистина е доста пиян. — Le maitre vous invite 79 79 Стопанинът ви кани. (фр.) — Б.пр. . — Без да се усмихва, покорна като агне, тя прекрачи прага, влезе в стаята и се огледа. Той успя да напипа ключа на нощната лампа, но тя не работеше. Запали свещта, която стоеше в малка чинийка върху нощното шкафче, и се обърна към нея — тъмни сенки танцуваха около ноздрите и орбитите на очите му. Погледнаха се и той съвсем користно пусна в действие яростното си говорене, за да прикрие собственото си притеснение. После млъкна, защото тя беше твърде уморена, за да му се усмихва. Без да се усмихва, без да говори, тя започна да сваля дрехите си една по една, като ги захвърляше върху протрития килим.