Лоренс Даррелл - Маунтолив

Прибра се колкото е възможно по-бързо, разтреперан от нетърпение и безпокойство. Сякаш гореше от желание да нахока Пърсуордън, да му поиска обяснение за случилото се и съвсем заслужено да го скастри. Когато пристигна, канцеларията на посолството вече затваряше, въпреки че трудолюбивият Еръл продължаваше да чете държавните депеши в кабинета си. Всички, чак до отдела на шифровачите, като че ли бяха изпаднали в тежката депресия, която внезапната смърт винаги причинява на живите, като ги кара да се чувстват неловко от този факт. Насили се да ходи бавно, да говори бавно, да не бърза. Бързането, подобно на емоцията, е винаги нежелателно, защото подсказва, че по-скоро импулсът или чувството са господари там, където разумът трябва да властва. Секретарката му си беше тръгнала, но той взе ключа от сейфа си от „Архиви“ и невъзмутимо изкачи двата къси реда стъпала към кабинета си. Биенето на сърцето му, слава Богу, не се чуваше от околните.

„Ценните вещи“ на покойника (няма по-добър израз за поезията на причинно-следствените връзки) бяха струпани върху бюрото му и изглеждаха странно нематериални. Куп хартии и изписани на ръка страници, пакет, адресиран до издател, един шлифер и разни други джунджурии, събрани от съвестния Телфорд в интерес на истината (въпреки че с нищо не развълнуваха Маунтолив). Но ужасно се стресна, когато видя безкръвните черти на Пърсуордън да го гледат от голямата попивателна на бюрото — смъртната гипсова маска с бележка от Балтазар, в която пишеше: „Позволих си да направя тази отливка от лицето му след смъртта. Надявам се да го приемеш за нещо благоразумно.“ Лицето на Пърсуордън! Погледната от определен ъгъл, смъртта изглеждаше в лошо настроение. Маунтолив докосна лика му с неохота, обзет от суеверие, обърна го на една страна, после на другата. Побиха го тръпки от лекото отвращение, което изпита. Изведнъж си даде сметка, че се бои от смъртта.

После се приближи до сейфа, взе плика, чийто зле положен печат отчупи с треперещ палец, и седна на стола. Ето, най-накрая очакваше да получи рационално обяснение за това престъпно пренебрегване на добрите обноски! Пое си дълбоко дъх.

„Скъпи Дейвид,

Скъсах половин дузина чернови в опита си да ти обясня всичко подробно. Но открих, че непрекъснато пиша литература. А литература — колкото щеш. Реших да приключа с живота. Парадокс! Ужасно съжалявам, старче.

Съвсем случайно и на съвсем неочаквано място попаднах на нещо, което ме увери, че теориите на Маскелин за Несим са верни, а моите — грешни. Не ти споменавам източника си, никога не бих го направил. Но сега разбирам, че Несим е внасял нелегално оръжие в Палестина и това положение не е от вчера. Очевидно именно той е неизвестният източник, за който се намеква така упорито в доклад номер седем — спомни си. (Поверително досие 341. От Разузнаването.)

Но наистина не съм в състояние да преглътна простите морални последици от това разкритие. Знам какво трябва да се направи в случая. Но по стечение на обстоятелствата човекът е мой приятел. Следователно… a quietus 90 90 Тук в писмото си Пърсуордън използва израз от прочутия монолог на Хамлет: «When he himself might his quietus make with a bare bodkin» («… би могъл сметките си да приключи с един кинжал обнажен.» Превод: Александър Шурбанов) — Б.пр. . (Това ще разреши и някои други неразрешими проблеми.) Божичко, колко досаден свят сме съградили около себе си. Калта на конспирации и контраконспирации. Току-що разбрах, че това изобщо не е моят свят. (Чувам те как ругаеш, докато четеш.)

В известен смисъл се чувствам мерзавец, задето пренебрегнах своите задължения и отговорности, но въпреки това, ако трябва да съм честен, ще кажа, че никога не са ми били по вкуса, никога не съм ги чувствал като свои. За разлика от теб! И ти обаче ще откриеш колко са тежки и мъчителни. Но… ти си от кариерата… и трябва да действаш там, където аз не успях да се реша!

Знам, че ми липсва чувство за отговорност, но въпреки това, макар и косвено, дадох на Несим да разбере, че неговата игра е разкрита и че информацията е надлежно предадена където трябва. Разбира се, в толкова завоалирана форма, че човек може и напълно да я пренебрегне, да я забрави. Не ти завиждам за лъжовните измамности. За моите — не се запитах. Скапан съм, приятелю, и уморен до смърт, както казват живите.

И така…

Би ли предал моята любов на сестра ми, кажи й, че мислите ми винаги са били с нея. Благодаря ти.

Маунтолив беше потресен. Чувстваше как пребледнява, докато чете. После остана дълго загледан в чертите на лицето от смъртната маска — типичното нагло изражение на самотника, което профилът на Пърсуордън винаги имаше в състояние на покой. Ала в същото време продължаваше упорито да се бори с абсурдното усещане за дипломатическо възмущение, което не излизаше от главата му и току проблясваше, пронизваше ума му като разпръсната светкавица.