Лоренс Даррелл - Маунтолив

Освен това съзряваха и нови приятелства, които запълваха празнотата — с Балтазар (който често идваше да вечеря и да играят шах), с Амарил, Пиер Балб, семейство Червони. По това време и Клия беше започнала да рисува бавно портрета му. Дълго време майка му го бе умолявала да си направи портрет с маслени бои, специално за нея; сега имаше време да позира във великолепната униформа, която сър Луис бе имал добрината да му продаде. Картината ще бъде неговият подарък изненада за Коледа, така си мислеше, и с удоволствие беше оставил Клия да се помайва над нея, докато преправяше онези части, които не я удовлетворяваха. Това лято чрез нея (тъй като тя винаги говореше, докато рисува, за да поддържа оживлението в лицата на моделите си) той научи много неща за живота и заниманията на александрийци — фантастичната поезия и гротескната драма в живота на тези изгнаници по стечение на обстоятелствата; разкази за съвременните обитатели на наколни жилища и на каменните небостъргачи, които гледаха отвъд руините на Фарос 59 59 Островче в Средиземно море срещу град Александрия; тук в древността е издигнат нареченият на Фарос Александрийски фар — едно от седемте чудеса на света. — Б.пр. към Европа.

Една от тези истории плени въображението му — любовната история на Амарил (елегантния, обичан от всички доктор), към когото се беше привързал особено силно. Самото име върху устните на Клия прозвуча с голямата слабост, която всички хранеха към този свит и изтънчен мъж, който толкова често се бе окайвал, че никога няма да го споходи късметът да бъде истински обичан от жена:

— Клетият Амарил — въздъхна тя и се усмихна, без да прекъсва рисуването. — Да ти разкажа ли историята му? До известна степен тя е доста характерна за него. Именно тя ощастливи приятелите му, защото малко или много ние всички бяхме склонни да мислим, че е закъснял по въпроса с любовта в този живот, тъй като го беше занемарил до късно, тоест беше изпуснал и последния влак.

— Амарил ще заминава за Англия — намеси се Маунтолив. — Подал си е документите за виза. Трябва ли да предполагам, че сърцето му е разбито? И коя е тази Семира? Моля те, кажи ми.

— Непорочната Семира! — Клия отново се усмихна нежно, спря да рисува и му подаде една папка. Той взе да разгръща листовете в нея.

— Само носове — изненада се, на което тя кимна.

— Да, носове. Амарил не ме остави на мира почти три месеца, в които аз трябваше да обикалям и да събирам видове носове, от които тя да направи своя избор; носове на живи и на мъртви. Носове от яхтклуба, от „Етоал“, от фризовете и стенописите в Музея, от стари монети… Не ми беше никак лесно да ги събера, изуча и сравня. Най-накрая двамата избраха носа на войник от Тива — беше стенопис.

Маунтолив беше страшно озадачен.

— Моля те, Клия, разкажи ми цялата история.

— А обещаваш ли да седиш мирно и да не мърдаш?

— Обещавам.

— Добре тогава. Ти добре познаваш Амарил — е, години наред това мило романтично създание, истински приятел и способен лекар, ни довеждаше до отчаяние. По всичко личеше, че той никога, ама никога няма да се влюби. Беше ни много мъчно за него, нали разбираш. Въпреки че си даваме вид на твърди и непоклатими, ние, александрийците, сме сантиментални хора и искрено ни се иска нашите приятели да се радват на живота. Не че той беше нещастен — имаше си любовници от време на време, но никога онова une amie 60 60 Приятелка (фр.) — Б.пр. в нашия, по-особен смисъл на думата. Самият той често се оплакваше от този факт и според мен не толкова за да предизвика съжаление или смях у нас, колкото да убеди себе си, че в това няма нищо неестествено, че е мъж, който се отнася с разбиране към жените и съвсем не е безразличен към тях. И тогава, миналата година по време на Карнавала, се случи чудото. Срещна едно слабичко маскирано домино. И двамата се влюбиха лудо един в друг — дори стигнаха по-далеч, отколкото е обичайно за един толкова предпазлив любовник, какъвто е Амарил. Той беше съвършено преобразен от това преживяване, но… момичето изчезна, все още маскирано, без дори да си каже името. Чифт бели ръце и един пръстен с жълт камък — това беше всичко, което той знаеше за нея, тъй като въпреки страстта им тя отказвала да свали маската си през цялото време. Така че колкото и да е странно, на него му е била отказана възможността дори за една целувка, макар че е бил благосклонно дарен… с други ласки. Божичко, аз клюкарствам! Няма значение.

Оттам нататък Амарил стана направо непоносим. Романтичната полуда, признавам, много му отиваше, защото той си е романтик до мозъка на костите. Цяла година не спря да търси из града тези две ръце, търсеше ги навсякъде, молеше приятелите си да му помагат, занемари лекарската си практика, стана за всеобщо посмешище. Ние ту се забавлявахме с нещастието му, ту се трогвахме от него, но какво можехме да направим? Как да я открием? Изгарящ от нетърпение, той все някак изчака тазгодишния карнавал, когато тя му беше обещала да се срещнат отново. И сега идва най-забавното. Тя наистина се появи и двамата отново подновиха своите клетви за вярност; този път обаче Амарил беше решен да не допуска миналогодишната си грешка, тъй като тя пак била доста уклончива по отношение на имена и адреси. Изпаднал в отчаяние, което обаче го беше одързостило до такава степен, че отказал да се отдели от нея, а това на свой ред страшно я уплашило. (Всичко това той лично ми го разказа, когато една сутрин се появи в апартамента ми, нахълта като пияница — ужасен и настръхнал, въодушевен, но и малко изплашен.)