Лоренс Даррелл - Маунтолив

Той посети и Петра, и необикновената коралова делта по крайбрежието на Червено море, която гъмжеше от пасажи тропически риби с цветовете на дъгата. Нощ след нощ дългите прохладни балкони на лятната резиденция отекваха със звъна на бучки лед, които почукват във високите чаши, на разговори, пълни с баналности и плоски забележки, които обаче го вълнуваха поради времето и мястото на разказа, поради своята уместност в този град, който знаеше, че удоволствието е единственото нещо, заради което си струва да работиш; на тези балкони, увиснали над сините води на историческото крайбрежие, осветени от радушния пламък на свещи, разцъфтяваха откъслечни приятелства, които после приемаха формата на нова привързаност с преданост, която го караше да не се чувства така отчужден от себеподобните си поради вменените му правомощия. Беше много популярен и много скоро вероятно щеше да стане и всеобщ любимец. Дори болезнената духовна отмала и личните апетити на града бяха приятни в очите на човек с осигурен доход, който можеше да си позволи да живее извън него. Александрия му изглеждаше като мечтано лятно убежище, достъпно за всяка страст, и странно увлечение в гръцкия смисъл на думата. Но защо не се чувстваше като у дома?

Самите александрийци бяха странници и изгнаници в онзи Египет, който съществуваше под бляскавата повърхност на сънищата им, обсаден от горещите пясъци на пустинята и разпален от суровата им вяра, която отричаше земните удоволствия; Египет на дрипи и неволи, на красоти и отчаяние. Александрия все още беше европейски град — столицата на една азиатска Европа, ако изобщо е възможно такова нещо. Тя никога не можеше да бъде като Кайро, където целият му живот носеше изцяло египетска маска, където той говореше свободно арабски; тук обаче преобладаваха френският, италианският и гръцкият. Околната среда, светските обноски, всичко беше различно, това влизане в калъпа на европейския модел, където, неизвестно как, камилите, палмите и забулените местни съществуваха само като ярък пъстър фриз, като фон на живот, разделен още в първоизвора си.

Но ето, дойде пролетта и задълженията му отново го призоваха обратно в зимната столица, все още озадачен и всъщност доста натъжен от мълчанието на Лейла. Но нямаше как, върна се към задълженията на професионалния си живот, които бързо го погълнаха, ала му изглеждаха все по-досадни. Трябваше да се съставят доклади, да се пишат всевъзможни отчети — социално-икономически и военни. Персоналът му беше свикнал с натоварването, не жалеше усилия, работеше неуморно и с желание; дори Пърсуордън даваше всичко от себе си. Враждебността на Еръл, която никога не е била съществен фактор, беше успешно туширана и превърната в дълготрайно примирие. Имаше всички основания да е доволен от себе си.

Но ето че когато настъпи времето на карнавалите, пристигна съобщение, с което най-накрая Лейла му даваше знак за намерението си да се видят — но и двамата, това се подразбираше, трябваше да носят обичайното за този сезон най-обикновено черно домино, маската, под която Александрия криеше своя разгул. Той разбираше притеснението й. Въпреки всичко беше много щастлив и веднага се обади на Несим да му каже с разчувстван глас, че приема поканата и дори планира да премести цялата канцелария в Александрия, докато трае карнавалът, за да могат и секретарите да се насладят на събитието заедно с него. Наистина го направи и тогава откри един нов град под освежителния хлад на зимното небе, синьо като яйце на птица, който нощем оставаше почти недокоснат от пустинните студове.

Но тук го чакаше друго разочарование; защото когато насред шумната веселба по време на бала у Червони Жюстин го хвана под ръка и го поведе през градината към мястото на срещата, заградено от висок жив плет, там откриха само един празен мраморен стол с копринена чантичка върху него и бележка, набързо изписана с червило. „В последния момент нервите ми не издържаха. Прости ми.“ Той се опита да скрие огорчението и неудобството си от Жюстин. Самата тя не можеше да повярва на очите си и все повтаряше:

— Но тя пристигна от Карм Абу Гирг специално за срещата. Нищо не разбирам. Цял ден беше с Несим. — Докато се връщаха посърнали, с наведени глави, той усети съчувственото притискане на ръката й в лакътя си; взеха нетърпеливо да си пробиват път сред смеещите се маскирани гости в градината.

До езерото зърна Амарил, който седеше със свалена качулка пред една слаба особа с маска на лицето, говореше приглушено и умолително, от време на време се привеждаше напред да я прегърне. Прониза го завист, но Бог му бе свидетел, че в желанието му да види Лейла нямаше нищо чувствено или лъстиво. По-скоро ставаше дума за това, че по някакъв парадоксален начин самият Египет не можеше да заживее пълноценно в очите му, преди да се види с нея, защото тя представляваше нещо като втори, почти митически образ на действителността, която той преживяваше и си присвояваше ден след ден. Приличаше на човек, който иска да слее двата образа в перископа на камерата, за да може обективът му да попадне във верния фокус. Без да изживее срещата си с нея, без да я види още веднъж, той се чувстваше някак безпомощен, неспособен да потвърди собствените си спомени за този магически пейзаж, нито да прецени правилно най-новите си впечатления от него. Въпреки това прие съдбата си с философско спокойствие. И наистина, в края на краищата нямаше сериозна причина за безпокойство. Търпение — сега имаше много място за търпение, ще чака, докато тя събере кураж.