Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Предполагам, че сте се запознали с всички различия, които възникнаха между нас и вашия политически отдел. Оказаха се наистина остри и непреодолими, затова ви очаквахме с надежда да ги разрешите.

Маунтолив кимна.

— Те наистина са вече разрешени, що се отнася до мен — каза го с едва доловимо раздразнение (мразеше да го пришпорват). — Видях се с вашия генерал във вторник и тогава очертахме ново прегрупиране, което съм сигурен, че ще допадне на всички. Ще получите потвърждение още тази седмица, както и заповед за прехвърлянето на службата ви в Йерусалим, където тя ще бъде основен координатор и главна квартира. Това само по себе си премахва всички въпроси за ранг и старшинство. Тук може да остане един междинен пост под ръководството на Телфорд, който не е военен, но това, разбира се, ще бъде второстепенен пост. За по-голямо удобство може да работи под нашата „шапка“ и да служи за връзка с нашите оперативни отдели.

Настъпи мълчание. Маскелин се загледа в пепелта на пурата си и бегла усмивка заигра в крайчеца на устата му.

— Значи Пърсуордън печели — каза тихо. — Да, да!

Маунтолив беше едновременно учуден и обиден от усмивката му, въпреки че, честно казано, в нея нямаше и следа от злонамереност.

— Пърсуордън — продължи той все така тихо — е бил порицан за това, че е задържал доклад на военния отдел. От друга страна, аз по някаква случайност познавам обекта на въпросния доклад доста добре и съм съгласен, че са нужни още данни, преди да се иска разрешение за действие.

— Опитваме се, в интерес на истината. Телфорд е зает с организирането на мрежа около въпросния обект, Хоснани, но някои от кандидат-участниците в нея, предложени от Пърсуордън, изглеждат доста… ами по-скоро неблагонадеждни, меко казано. Както и да е, Телфорд все се шегува с него по този повод. Но… ами има един, който редовно продава информация на пресата, и друг, който в момента разтушава мадам Хоснани. Трети, казва се Скоби, обича да се разхожда по пристанището на Александрия, преоблечен в женски дрехи — би било истинско подаяние да му се предлагат пари за събирането на полицейска информация. Честно казано, с удоволствие бих поверил мрежата на Телфорд, а самият аз да се занимавам с нещо по-сериозно. Какви хора!

— Тъй като все още не съм запознат с подробностите — отвърна му Маунтолив спокойно, — не мога да коментирам. Но ще се запозная в най-скоро време.

— Ще ви дам един пример — каза Маскелин, — за това каква е тяхната ефективност. Миналата седмица Телфорд възложи на този полицай, наречен Скоби, една съвсем рутинна задача. Когато сирийците решат да се правят на много хитри, те не използват дипломатически куриер, поверяват пратката си на някоя дама или на племенничката на вицеконсула, която се качва на влака и я занася в Кайро. Искахме да разберем какво съдържа един определен пакет, защото смятахме, че ще има подробности, свързани с оръжейни сделки. Дадохме на Скоби шоколадови бонбони с приспивателно, като този с приспивателното беше ясно маркиран. Работата му беше да приспи дамата за няколко часа и да ни донесе пратката. Знаете ли какво се случи? Открихме го във влака в Кайро — толкова дълбоко заспал, че не можахме да го събудим двайсет и четири часа. Наложи се да го заведем в Американската болница. Както стана ясно, настанил се в купето с въпросната дама, но внезапно влакът се раздрусал толкова силно, че шоколадовите бонбони се преобърнали в обвивките си. И онзи, който бяхме маркирали толкова внимателно, също стоял наопаки, а той не успял да си спомни маркировката му. В паниката си сам го изял. Сега ви питам… — Лишен от чувство за хумор, Маскелин святкаше гневно с очи, докато разказваше историята. — На такива хора не може да се има доверие — добави жлъчно.

— Обещавам ви, че лично ще проверявам дали предложените от Пърсуордън хора стават за тази работа; обещавам също така, че ако ми изпращате специални сведения, няма да има засечки и това недопустимо поведение повече няма да се повтори.

— Благодаря. — Маскелин изглеждаше наистина благодарен, когато стана да си върви. Махна на служебната кола с флагчето, която стоеше паркирана пред входа, и измърмори под носа си, че ще се „поразтъпче за здраве“, след което закрачи по алеята и се наметна с лека връхна дреха, колкото да скрие смокинга си. Маунтолив остана пред вратата, загледан във високата му слаба фигура, неестествено удължена от разстоянието, която ту влизаше, ту излизаше от жълтите кръгове светлина на лампите. Напълно изтощен, въздъхна с облекчение. Беше тежък ден.