Лоренс Даррелл - Маунтолив

Оркестърът започна нестройно, свиреше някак жаловито и много фалшиво; и в тези повтарящи се тъжни звуци от някаква европейска мелодия, изпълнена неизвестно защо в четвъртини, той разпозна собствения си национален химн. Беше толкова поразен, че не успя да сдържи усмивката си. Полицейската им мисия беше упражнявала най-усърдно египетските сили в използването на цугтромбона. Но мелодията като цяло звучеше разхвърляно и импровизирано, сякаш беше някаква рядка форма на древна музика (Палестрина?), изсвирена с набор прибори за камина — изпълнение на маша и ръжен. Той застана мирно. Възрастният бимбаши с едно стъклено око, който стоеше пред оркестъра, също изпъна снага в стойка мирно, макар и с леко залитане. Ето че тази част приключи.

— Съжалявам за изпълнението — пошушна му Нимрод паша. — Нали разбирате, сър, едва събрахме хора за оркестър. Повечето ми музиканти са болни. — Маунтолив кимна важно, със съчувствие, след което се насочи към следващата задача. С голямо любопитство закрачи пред почетния караул за обичайния преглед. Установи, че мъжете миришат силно на сусамово масло и пот, а един-двама си позволиха да му се усмихнат дружелюбно. Стана му приятно. Едва сдържа желанието си да отвърне на усмивките им. После се обърна, за да довърши задълженията си по протокол с останалите — също така потни и миризливи в блестящите си червени, прилични на саксии фесове. Тук усмивките се лееха на воля, сияеха навред като резени зелена диня. Посланик, който говори арабски! Той си придаде изражение на усмихната стеснителност, защото знаеше, че то очарова най-силно. Отдавна го беше научил. Изкривената му усмивка беше привлекателна — дори собствените ми подчинени са видимо пленени от нея, отбеляза си той с гордост, особено съпругите, които се успокоиха и обърнаха лица към него като хищни цветя. Каза по няколко думи на всеки от секретарите.

Най-накрая голямата кола го откара плавно до резиденцията на самия бряг на Нил. Еръл го придружи, за да го разведе из къщата и да го представи на прислугата. Размерът и изяществото на сградата бяха впечатляващи, но и доста плашещи. Да имаш на разположение всички тези стаи — това беше достатъчно, за да разубеди всеки заклет ерген.

— Добри са за приеми — измънка Маунтолив някак печално. — Предполагам, че са нужни. — Къщата кънтеше край него, докато крачеше през великолепната бална зала, през оранжериите и терасите, докато оглеждаше тревистите ливади, ширнали се чак до самия бряг на Нил, чиито води имаха цвят на какао. Навън пръскалки с източени като на гъски шии се въртяха със съскане денонощно, за да поддържат свежестта и влагата на твърдата изумрудена трева. Чуваше песента им, докато се събличаше и докато си взимаше студен душ в красивата баня с всевъзможни стъклени джунджурии в нея; скоро след това Еръл беше освободен с поканата да се видят отново след вечеря, за да обсъдят различни планове и проекти.

— Капнал съм — каза му Маунтолив чистосърдечно. — Искам да вечерям сам. Тази жега — би трябвало да я помня, но я бях забравил.

Водите на Нил се надигаха, изпълваха въздуха с усойната лятна влага на годишните си приливи и сантиметър по сантиметър заливаха с тиня каменната стена в дъното на градината към посолството. Маунтолив се отпусна на леглото си, полежа половин час, заслушан в трафика на колите, които спираха пред входа на канцеларията, в гласовете и стъпките в преддверието. Хората от персонала му бързаха да се разпишат в красивата червена книга за посещения, подвързана със скъп марокен. Само Пърсуордън не се бе появил. Дали пък не беше още в нелегалност? Маунтолив реши, че трябва да го скастри при първа възможност; сега вече не можеше да си позволи да толерира разни нелепости, които биха го злепоставили в очите на останалия персонал. Надяваше се, че приятелят му няма да го принуди да се прояви като властен, авторитарен и неприятен човек — направо потръпна при тази мисъл. Въпреки това…

След като отдъхна, вечеря сам в един ъгъл на дългата тераса по панталони, риза и сандали. След това изрита и тях и тръгна бос по осветената ливада, която се спускаше към реката; усещаше боцкането на острата трева по ходилата си. Тя беше от онзи твърд африкански сорт, чиито корени остават сухи дори под струите на пръскалката, поради което приличаше на страдаща от пърхот. Три пауна се разхождаха под сянката на великолепните си многооки опашки. Мекото черно небе бе осеяно със звезди. Е, ето че беше пристигнал — в пълния смисъл на думата. Спомни си една фраза от книга на Пърсуордън: „Писателят, най-самотното от всички животни“… Чашата уиски в ръката му беше леденостудена. Излегна се на тревата в този душен мрак и впери очи право нагоре към небето, освободи се от всякакви мисли, остави се дрямката полека-лека да го полази, сантиметър по сантиметър, също като надигащия се прилив на реката в края на градината. Защо трябва да усеща тъга, след като е толкова уверен в силите си, толкова изпълнен с решителност? Нямаше никаква представа.